Дефне Суман: Без истории не можем да се свържем един с друг

Защо разказването на истории е толкова важно за всички нас?

"О, започваме с труден въпрос. Мисля, че сме изградени от истории, историите придават смисъл на всичко около нас. Без истории не можем да се свържем един с друг. Всички човешки отношения се основават на истории. Без истории всичко е толкова безсмислено. Без истории няма смисъл да се живее. Така че, вярвам че всички човешки отношения, всяка емоция, любов, страх, приятелство, съдържа намерението да бъде основа на дадена история, това е мрежата, която ни свързва един с друг. Затова е толкова важно, сподели за "Графити по въздуха" Дефне Суман. 

Кой пръв започна да ви разказва истории - вашата майка, баба, някоя роднина?

Израснах в едно голямо семейство с много роднини, повечето жени. Майка ми често ми четеше от много ранна възраст. Баба ми пък искаше да стане писателка, така че аз осъществих нейната мечта. Лелята на майка ми също живееше с нас и всички те ми разказваха истории. Това бяха истории най-вече от западната литература. Всички те бяха завършили немски училища. Колкото до роднините от страната на баща ми, неговите сестри, те бяха всъщност от Русия. Те ми разказваха много истории от различни части на света. Това като част от женската традиция да се разказват истории. Така че бях захранвана с истории от жените от двете страни на семейството, които освен че ми разказваха, и ми четяха. 

Интересно е това, че сте родена в Турция, живяла сте в Тайланд и САЩ, а в момента живеете в Гърция. Как това ви помогна да имате по-широк кръгозор?

Преди всичко светът е широк. Разбрах го, когато пътувам. А не мисля, че пътувам твърде много. Но за мен пътуването трябва да съдържа някакъв аспект на живеене на съответното място. Не обичам просто да съм турист и да отида да разглеждам. Искам да се установя, да имам дом. Искам да създам ежедневен ритъм на дадено място. Първо се установих в Тайланд, после постепенно се прехвърлих в САЩ и накрая завърших кръга в Гърция, много близо до началната точка на пътуването ми. Това, на което ме научи пътуването е, че абсолютната истина не е абсолютна истина. В моята култура аз вярвам в нещо, но в друга култура хората вярват в друго нещо. Това създава гъвкавост на съзнанието. Смятам това за много важно, за нещо, което много обогатява човешкия живот. Така не се разочароваш лесно, не те обхваща лесно гняв. Имаш перспектива, проявяваш емпатия. Казваш си, това е мястото където израснах, и то ме кара да мисля така, но ако бях родена в друга страна, щях да мисля по съвсем друг начин. Така че, нека не мисля по първия или втория начин, а да намеря трети начин на разбиране. Това прави човека по-добър. 

Значи баба ви е искала да стане писател, а вие кога решихте да станете писател?

Това не беше решение. Винаги съм писала. Когато бях на осем години майка ми ми връчи дневник и ми каза - от тук нататък започни да записваш какво ти се случва всеки ден. Така започнах да пиша. Много дълго време бях самотно дете. Брат ми се роди, когато бях на 12 години. Така че, прекарвах много време сама в стаята си в четене и писане. А дневникът беше начин да пиша писма сама на себе си. Много хора, като виждаха какво правя, казваха - о, ти ще станеш писател! Мразех да ми казват това и отговарях - Не! Няма да стана. Така че писането е нещо, което винаги съм правила, не е мечта. От друга страна винаги съм знаела, че ще стана автор, защото нещата вървяха натам. Така че знаех, че ще се случи, съпротивлявах се много години.  Може би двадесетина. Исках да правя други неща, исках да стана актриса, социолог, но накрая се предадох, защото осъзнах, че няма нищо друго, което да ми носи толкова много радост, както писането, писането на литература, измислянето на истории, герои, сюжетни линии, така че, сега мисля, че съм обратно на пътя си.

Как избирате темите и как изграждате характерите си. Има толкова много, милиони сюжети наоколо, как избирате онези, за които да пишете?

Това е добър въпрос. Мисля, че всеки от нас има резервоар в себе си, резервоар от истории.  Истории, които сме придобили от нашите предци. Истории, които научаваме като четем книги, гледаме филми, слушаме истории, които някой ни разказва, изживяваме истории чрез собствения си опит,  всички те създават база данни във всеки от нас. И от тази база данни, в зависимост от онова, през което преминавате в момента през живота си, от вашата възраст и опит, у вас възниква въпрос, появява се проблем, той може да е много личен,  може да е социален, зависи от вас, и от този личен или социален въпрос, а може и да е философски, вие, или в случая аз, започвам да се питам - да вземем например такава тема като приятелството - кое може най-силно да изрази приятелството. Сред всички неща, които преживявам и за които чета, нека да разкажа история, свързана с приятелството. Това наистина напомня на времето, когато като малко дете играех много с куклите ми. Играех с тях сама в стаята ми. И така, взимате две от куклите, те стават две героини и създавате цял един свят. Това е техния дом, това е магазинът за хранителни стоки, това е тяхната кола и докато погледнете, вече сте вътре в историята. 

Вашите женски характери са изключително силни. Дали обаче женският глас в литературата е достатъчно силен?

Мисля, че това се променя. Когато започнах да чета, както турска литература, така и по-късно, когато се запознах със световната литература, винаги съм избирала жени авторки. В Турция имаме много жени авторки и аз израснах с техните гласове. Днес например много чета творби на Елена Феранте, една великолепна италианска авторка, тя е гениален женски глас, тя и турските авторки ми помогнаха да развия моята индивидуалност. Никога не съм мислила, че литературата принадлежи на мъжките гласове, може би защото не четях много мъже автори, докато израствах, може би това е причината, но когато започнах да пиша, не мислех за това че авторите се делят на може и жени, исках да намеря собствения си глас. А моят глас е женски глас. Виждам света през призмата на моята женска природа. Никога не се възприемам като обект, аз съм субект на собствения си живот. Така че, когато създавам женски образ, не мисля дали това е жена или мъж. Но се опитвам да открия неговата субективност. Как изглежда светът през погледа на тази жена? Как живее тя живота си?  И от тази гледна точка мога да създам универсален глас, нито женски, нито мъжки, а уникален за всеки индивид. Любопитното е, че когато откриеш уникалния глас на даден герой, той започва да звучи по универсален начин.

В това студио преди много години Елиф Шафак, която е ваша лична приятелка, говореше за сестринството, за необходимостта от солидарност между жените по света. Вие какво мислите по този въпрос?

Както вече казах, израснах сред жени. В моето семейство има толкова много жени. И ние всички деляхме едно и също пространство през повечето време. Вярвам в солидарността между жените. Знам, че много жени се сблъскват с враждебност от страна на други жени. Аз лично не съм го изпитвала. Винаги окуражавам студентките, когато преподавам. Опитвам се да ги напътствам, мисля, че солидарността трябва да се разраства, защото днес се нуждаем от мрежи. Всички проблеми могат да се решат, всичко може да се подобри, чрез мрежи, които обединяват индивидуалните усилия. И в тези мрежи, ако жените могат да се опрат една на друга, да се подкрепят, ще можем заедно да създадем толкова много удивителни неща! Така че, трябва да се обединяваме, в повече организации, повече мрежи. Писателките могат да подадат ръка на по-младите писателки. Защото мъжкият свят наистина смачква, особено ако сте млад човек, особено ако сте жена, ако искате да станете писател, мъжката хегемония в литературния свят ще смачка една млада жена. Като по-възрастна писателка аз мога да подам ръка и да им кажа - не слушайте какво ви казват. Продължавайте да пишете. Аз съм до вас, за да ви помогна. 

Романът Дъщеря на Смирна съдържа елементи на магически реализъм, защо решихте да се обърнете към този подход?

Винаги казвам - онова, което пишеш, идва от онова, което четеш. Когато започвах да пиша романа "Дъщеря на Смирна", както се казва на български или тишината на Шехерезада, както е на английски, четях "Сто години самота" на Маркес. И понеже четях Маркес, а той е бащата на магическия реализъм, идеята за сто годишната жена дойде от неговата героиня Урсула, бабата. Знаете ли, гласът е заразен. Чувах гласа на Маркес, когато започнах да пиша. Така че, всичко започна от там и беше подходящо за моята история. Когато човек пише подобна история, а това са късните времена на османската империя, има много войни, кръвопролития, пожари, загинали, всичко това трябва по някакъв начин да се смекчи. И аз исках да намеря някаква рамка. Една магическа рамка, приказка на Шехерезада, като тези в "Хиляда и една нощ". Една приказка, която да смекчи грубата история, да я направи по-приемлива, по-правдоподобна. Да, такива неща се случват, те винаги се случват. Но как да разкажем тази история, без да ядосаме и вбесим читателите. Така че, използвах приказката на Шехерезада като рамка, която обвива агресията, съдържаща се в сюжета. В книгата има мъжко - женска динамика. Жестока, груба историческа реалност вътре, а отвън - "Приказка на Шехерезада. 

В последния ви роман Истанбулска рапсодия, главният герой е 75 годишен мъж, как успяхте да го създадете така, че да звучи толкова пълнокръвно?

Първо, преди да започна да пиша романа, прекарах много време в интервюиране на моя герой. С господин Периклис - името му е Пириклис Дракос - един от последните гърци в Истанбул - та с господин Пириклис прекарахме месеци в интервюиране. Може да ме питате как го интервюирах. Като пишех. Задавах въпроси и си представях отговорите му. Но си ги представях на хартия. Разбира се, това е въображаем герой, а не реален човек. Например, написах въпрос - господин Периклис, можете ли да ми разкажете за детството Ви? И след това започвах да отговарям от негово име. Роден съм през 1944 година, винаги съм живял в тази сграда… Оставях ръката ми да се движи, да пише, за да видя какво ще излезе от съзнанието ми от името на този герой. Така си прекарахме с него няколко месеца като го интервюирах и опознавах. Когато се убедих, че го познавам достатъчно, за да говоря от негово име, започнах да пиша на моя компютър. 

Това универсален ваш творчески метод ли е? Подлагате ли всеки ваш главен герой във всяка ваша книга на подобно интервюиране?

Опитвам се, някои герои говорят, други - не. Когато не говорят, нищо не може да се направи. Господин Периклис беше разговорлив. Така че имах късмет. 

Това означава ли, че вие възприемате вашите герои едва ли не като живи, а не като въображаеми?

Трябва да ги възприемам така. Първо трябва да убедя моите читатели, че този герой е реален, че тази история е реална, докато държат книгата в ръцете си. Ако те продължават да си мислят, о, това е книга, това е история, магията си е отишла. Ние имаме тайно споразумение.  Споразумението е, че те ще възприемат този свят като реален, докато четат, моята част от споразумението е да ги накарам да вярват, че това е реален свят. И след това като затворят книгата, този свят изчезва. Но, всяка книга, която четем, заема важно място в нашата памет. След време книгата става част от паметта ни, част от нашата реалност. Тогава защо да не си представим, че господин Периклис е реален човек? При положение, че ще седи и и живее в спомените ни след като прочетем книгата? Възприемам всичките си герои като някакви същества, живеещи някъде там, в паралелен свят и си комуникирам с тях по време на процеса на писане. 

Последната ви книга "Лятна жега", все още не е преведена на български. Разкажете ни малко повече за нея.

"Лятна жега" ми е много скъпа книга, в нея главният герой е жена, казва се Мелике, тя е разказвачът, предстои и да навърши четиридесет години. Тя преминава през революция в живота си. Това е най-феминистката книга, която съм писала, в нея се разглеждат много женски проблеми, не само значими проблеми, но и проблеми на ежедневието, биологични въпроси, като този да си майка, да не можеш да станеш майка, менструацията, менопаузата, изнасилването, много неща са споменати и неща, за които ние като жени запазваме мълчание. Връзката на героинята с баща ѝ, желанията ѝ, удоволствията ѝ, неща, свързани с тялото ѝ, неща, за които в литературата не се говори много и аз исках да ги извадя на светло. Освен това тази книга е за Кипър. За да се свържа от гледна точка на женствеността с Кипър, направих много усилия, за да обединя двете теми. Отново става дума за мрежа. Както казах по отношение на "Дъщеря на Смирна", женствена рамка на една много сурова историческа действителност на турската интервенция на остров Кипър, която продължава и как това е донесла страдания на жените по време на войната. Това е история, в която се опитвам да обединя всички тези компоненти в горещите дни на едно лято. 

По колко часа на ден пишете?

Зададох същия въпрос оня ден на Елиф Шафак, която ми е много близка приятелка, защото правих интервю с нея в ролята на човека, който задава въпросите.  И тя каза, а аз ще повторя точно думите й - ние, жените, пишем когато ни се удаде възможност. Няма такъв лукс като възможност да пиша от толкова до толкова часа, ние, жените, имаме домашни задължения, правим много неща, повечето от нас работят на други места. Така че, аз пиша, когато мога. В някои дни, когато мога да пиша един час, съм много щастлива. В някои дни пиша по три-четири часа и съм в екстаз. В други дни въобще не пиша.