Коментар на Петър Волгин: Национален интерес и евроатлантизъм

Герд Вилдерс е големият победител на парламентарните избори в Нидерландия, а Франс Тимерманс е големият губещ. Защо Партията на свободата, оглавявана от Вилдерс, спечели изборите, а ляво-зеленият алианс начело с Вилдерс загуби? Защо действителността опроверга всички прогнози на евроатлантическите анализатори? Причината е очевидна. Герд Вилдерс винаги е поставял на първо място интересите на страната си. Партията на свободата винаги е слагала акцента върху националното достойнство и върху факта, че на първо място трябва да бъдат гражданите на Нидерландия, а едва след това неясните и нищо незначещи „евроатлантически ценности“. Франс Тимерманс и неговата коалиция са точно обратното. Те говорят само това, което се спуска като опорни точки от Брюксел. Самият Тимерманс десет години беше голям еврошеф – зам-председател на две поредни Европейски комисии. Освен това отговаряше за Зелената сделка, която е любимата идеологическа дъвка на брюкселските началници.

На парламентарните избори в Нидерландия сблъсъкът между националното начало и евроатлантическото начало завърши с категорична победа на първото. Повечето избиратели решиха да подкрепят партията, която се грижи за интересите на държавата, а не формации, прокарващи официозната гледна точка на Брюксел. Това е много важна и дори оздравителна тенденция. Защото е победа на нормалността. Няма по-нормално нещо от това да защитаваш интересите преди всичко на собствените си съграждани. И няма как да не си зададем въпроса защо управляващите в момента България категорично отказват да осъзнаят тази нормалност. Като слушаш приказките им, като гледаш действията им, разбираш, че за тях има несравнимо по-важни неща от България. Брюксел, Вашингтон, Украйна, Зеленски – всичко това на тях им е много по-скъпо, отколкото съдбата на собствената им родина. Изглежда така сякаш дори чисто физически те се чувстват по-добре, когато са поели на някой евроатлантически воаяж, отколкото когато са в България.

Преди няколко дни ротационният ни премиер отиде да държи реч в Европейския парламент. Много важно било това събитие, чинно ни информираха официозните медии, щото такива речи били държали премиерите на големите европейски страни. Нашият формален министър-председател използва дадената му възможност, за да се оплаче за пореден път от...Путин. Явно идеята беше публиката да остане с впечатлението, че ние имаме едно прекрасно управление и ако все пак възникват някакви проблеми, те се дължат изцяло и единствено на коварните планове на Кремъл. Ама, разбира се, как не се бяхме сетили досега! Кремъл има една единствена важна задача, и тя е денонощно да саботира прекрасното българско правителство. Жалко само, че в Европейския парламент беше празно и тихо, като в предизборен щаб на ПП-ДБ след обявяването на изборните резултати, та никой не чу великите Денкови размисли.

Имам обосновано предположение, че ако в Европарламента вместо формалният премиер, беше отишъл неформалният министър-председател, а именно Делян Пеевски, интересът щеше да бъде много по-голям. Нали виждате, че в България става това, което каже г-н Пеевски, а пък г-н Денков каквото и да каже, няма никакво значение. Последният пример е от тази седмица. Формалният премиер каза, че вътрешният министър трябвало да си подаде оставката. Обаче неформалният премиер г-н Пеевски заяви, че никаква оставка МВР шефът не бива да подава. Финалът на тази история беше предизвестен. До оставка не се стигна, а човекът, чието малко име, изглежда е Академик, съвсем се оплете в невнятни обяснения.

Като цяло, действията на настоящето българско управление силно напомнят на пиеса, създадена от някой от класиците на театъра на абсурда. Ще има дерогация, няма да има дерогация, няма да гласуваме вота на недоверие, ще гласуваме вота на недоверие, няма да подкрепим бюджета, ще подкрепим бюджета. Все пак има един пункт, по който партньорите от управляващата коалиция показват завидно постоянство и още по-завидно единство. Твърди и непоколебими евроатлантици са. В романа на Иля Илф и Евгений Петров „Дванайсетте стола“ има една знаменита героиня – това е Елочка Шчукина, която си живее доста добре, служейки си само с 30 думи. А пък нашите управляващи показват, че могат да направят успешна кариера, използвайки една единствена дума, както и различните нейни производни. Става дума, естествено, за думата „евроатлантизъм“. Повтаряш я до припадък и ако не друго, то задължително ще получиш похвала от правилните амбасадори в София. И тук пак се сещам за изборите в Нидерландия, където правилните евроатлантически сили бяха победени от политически некоректната Партия на свободата. Което е добре. За демокрацията. И за нормалността.