"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 4 - Буча и бъдещето

Още преди да ви срещна с Дмитро в следващия епизод "Буча 2", а той е ключов свидетел, очевидец и спасител на жителите на Буча по време на окупацията, трябва да усетим... бъдещето.

Защото, за да отворим сетивата си за разказа за ужаса, имаме нужда от подготовка и доза надежда. Такава каквато усещаш по улиците на Буча - градът в околностите на Киев, който се превърна в синоним на военните престъпления на руската армия в настъплението й към столицата Киев на третия ден от началото на пълномащабната руска война срещу Украйна.

"Казвам се Дария. Изобщо не мислех, че нещо такова е възможно. Разказите за Втората световна бяха нещо далечно. Имало го е и си е там далече назад в миналото. Така си мислех. Ние сме в 21 век и това просто е потресаващо, че в нашия век може да има такава война. Когато стоях в къщи на 24-то число, аз до такава степен не вярвах, че това е възможно, че се приготвих, облякох и отидох на работа. Ние стояхме и не вярвахме, до 8 март не вярвахме, че това ще вземе такива мащаби. Мислехме, че бързо ще приключи. Било са фантазии".

Година след като светът научи за зверствата в Буча, веднага след освобождението на града от украинската армия Дария, Даша, както ме помоли да я наричам, признава:

"Бях наскоро в Полша. В Освиенцим. Също толкова силно място, толкова тежко и честно казано, ако го бях посетила преди началото на войната, на 24-то число щях да бягам със семейството ми. Защото това познание те подготвя за случващото се. Можеш да усетиш и да разбереш мисленето в такъв момент, как да действащ, от какво действително да се боиш, и как да реагираш. Кара те да се замислиш за нещо, което не си мислил преди това. Историята е важна".

Руската армия влиза в Буча само три дена след началото на войната. На 27 февруари 2022 г. нахлуват в страната през южните граници на Беларус и се насочват към Киев заедно с огромна колона от военна техника. Остават там 28 дена. От 300 броят на загиналите нараства на 501. Толкова са сега имената в мемориала, издигнат година след освобождението на Буча от руска окупация. Над 2000 са военните престъпления в региона, описвани от украинските прокурори, в това число екзекуции и разстрел на цивилни... 

"Помня как дойдоха с танковете и започнаха да стрелят. Разбиха ни прозорците и вратите (от стрелба от танковете), поваляха дървета с танковете, много злини извършиха. Дълго стреляха, убиваха хора, невъоръжени, без оръжия, без нищо, каращи велосипед, седящи на пейката, без никого да закачат, и ги убиха. Това не са хора, не са хора", разказва Нионила на 83 години.

Опитахте ли се да им кажете нещо на руските войници, да ги спрете с думи?

"С никого не сме говорили. Ние не бяхме много хора в нашия пететажен блок. Около 20-тина човека. Не мислехме за евакуация тогава, защото не знаехме как да стане. Трябваше да е някъде там около Буча. А по-възрастните от нас трудно ходят или хич. Помня и Втората световна война, като дете тогава".

Сравнението с Втората световна война идва още на втората минута от разговора ни… Помни пред разказите на своите родители. Родена е в началото на Втората световна война.

"Нямало е толкова много злост, сякаш. Не са закачали децата, нито жените, нито възрастните. Отишъл си да воюваш, ти си войник и аз съм войник, стрелям само по войници. А да стреляш просто срещу живи хора, такова не е било, Направо не знам…", казва Нионила.

Пострадаха ли ваши близки тук в Буча от руската окупация?

"Лично мои – не. Една съседка. Живее отсреща през улицата. И тя си върви, носи вода към къщи. Той изодзад с автомата. Тя пресече портата на двора, може би даже ключовете й бяха отвътре. Стреля по нея и падна отведнъж. Беше 58-годишна. А за младите мъже - да не говорим. Не всички са на фронта и ги убиваха като пилци. Един след друг. Не можете да си го представите".

Сякаш още не може да го проумее това как оцелява.

"От моя род лично - никой не пострада. Може би е случайност, или може би защото Бог е ни е запазил. Даже едно стъкло не падна…съседите го отнесоха. На всеки половин час стреляха. Вечерта, вече е тъмно мислим, че ще спрат. Ами… хич не спират. Стрелят, после малко почиват и после пак. И секунда не се чувстваш спокоен. Имаше и танкове, които по улиците стояха, и от там стреляха".

Срещаме я в двора на църквата. Питаме я за какво са молитвите й сега?

"И сега се моля за същото. Да има мир и повече никой да не причинява такова зло. И всички това правим в тази църква. Молим господа да ни съхрани, но не само лично мен, а да съхрани цялата наша Украйна и изобщо на земята повече да няма никакви войни".

Краси Крумов, колегата ми от OffNews, е по-бърз от мен. Пита: а ако срещнете Путин на улицата, какво бихте му казали? Ще чуете нейната въздишка и паузата…

"... Аз не знам. Даже думи нямам. Думи, които да му кажа, …Този човек даже не е способен да разбере. Така мисля. Явно той управлява в такава система, в която няма и да чуе. Затова и никой не може да му каже какво всъщност означава всичко това, което той причинява".

А доколко на руските войници тук в Буча им е било ясно какво трябва да правят?

"Всички те твърдяха, че са дошли да ни “спасяват”. Предлагаха ни: “Кажете, че тук има бандеровци”. Ама какви бандеровци, боже! Кой е бандеровец, аз ли съм бандеровец?! А и какво изобщо знаят те за Бандера. Че той също е бил борец за справедливост. Но това на Русия никога не се нравило. Те твърдят, че украинците не са хора, не са народ, а ние сме хора като всички останали. Никого не обиждаме. Трудолюбиви сме. Весели сме. Винаги у нас гледаме откъм “пълната чаша”. Някога целият живот зависеше от Русия. Ходехме в Москва за продукти. Нищо нямахме, и масло, ако пуснат масло ставаха опашки, и олиото, най-обикновеното слънчогледово олио - също. На мен ми е все едно дали по украински или по руски ще го кажа".

Изненадвам се. Сега не е ли по-неприятно да говорят на руски след началото на войната, след убийствата по улиците в Буча от руските войски?

"… не, никой не ни принуждава да говорим само на украински. Ако вие говорите с мен по руски и аз ще ви отговоря на руски, не мога на английски, само няколко думи знам, на английски, на френски, само едно мерси да кажа, или на някой друг език. За да се разберем защо да не говоря на руски. Разбира се, че говорим помежду си на украински повече сега. Но работата съвсем не е в езика. Работата е какво е съзнанието на един човек. Езикът няма такова голямо значение".

А как се казвате питам чак накрая?

"Нионила съм навърших 83, вече съм в 84 си година. И това е животът ми… Втората световна беше страшна война, но не толкова страшна, колкото тази. … На Путин ще кажа, че даже не ми достигат думите, за да изразя своето негодувание, как е възможно човек да дава такива заповеди, такива команди. Моето пожелание към вас, и моят съвет е - борете се, на всички нива, от малкото до голямото".

От църквата Св. апостол Андрей Первозванни, където срещаме Нионила се придвижваме по улица Енергетиков към Общината, където и е пунктът на Несломимостта. Така превеждаме Незламност. Една дума, която значи много в Украйна.

"Незламност… Ами… несломимост, да, от къде сте?.... А от България, да, несломимост е. Моля… заповядайте".

На централната улица в Буча близо до библиотеката. Съвсем фина, мъничка жена, сякаш изпита от живота. Включвам се в разговора точно когато отговаря на въпроса дали мисли, че руснаците са братски народ.

"Не, не мисля, че са наши братя. Не го мисля. Смятам, че са наши врагове. Халина Василиевна съм, на 85 години. Но, не съм прекарала целия си живот в Буча. Тук съм от 45 години. И вече това си стана моя родна Буча. В последните години тук ставаше все по-добре. Разбира се, до началото на войната. Беше хубаво и всички бяха доволни. Но после, като започна войната, всичко разрушиха. Но сега всичко се възстановява и всичко ще бъде наред. Надяваме се на най-доброто".

А какво ви дава сили?

"Бог. Само Бог ми дава и сила, и здраве. И за всичко ми помага Бог. Навсякъде с него съм. Където и да отида, той е с мен. И на него се надявам. Помага за всичко. От него е и здравето, и благополучието. Моят син лежи в болница. Инвалид е. Всеки ден съм при него да го видя. Живея скромно. Мъничък живот, разбира се тежко ми е да пътувам до болницата, но Бог помага и всичко е наред. Надявам се да посрещна победата на Украйна", казва 85 годишната Халина.

Питам се какво ли означава за една млада жена да живее в Буча, градът, който стана синоним на военните престъпления от руската армия. 33-годишната Дария, Даша, както държи да я наричам, е тук, за да ни каже:

"Буча е един прекрасен, жив град, който е готов да се променя. Тези трагични събития в града ни, за съжаление стават и повод за промяната. И ние трябва да приемем това като възможност за изход. Но нашата общност като че ли стана по-добра. Хората станаха по-добри един с друг. Това сплоти нашата общност. И това е голямо постижение за нас, защото сега ценим това, хората един на друг да си помагат. И мисля, че това е една голяма стъпка напред".

Разговорът ни завършва с усмивка. Защото животът в Буча продължава и то със сигурното знание за ценните неща. А когато си минал през страха, мъката и ужаса от военните престъпления, гледани в упор, със сигурност знаеш повече как да цениш живота. В следващия епизод от “Гласове от Украйна” ще разбрете защо от Дмитро, човекът организирал самопомощта за жителите на Буча по време на руската окупация.

''Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад'' - Епизод 1

"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 2

"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 3