"Без кръв няма да свърши". Две бесарабски българки разказват за войната

"Събудихме се. Не разбрахме, че това може да е война. Когато бяхме наясно, че не са учения, разбрахме, че е война, решихме, че трябва да отида в България да родя в безопасност. Родих там сина ми, много ми помогнаха моите приятелки и доброволци. Много хубаво се отнасяха към нас в България", връща лентата година назад тя.

Споделя, че след завръщането ѝ обратно в Украйна трудно свикнали със сирените, че не могат да излизат.

"В Одеса е доста спокойно."

В началото на зимата, през декември, гражданите на Одеса – над един милион души остават без ток. Руски удари с дрон нанасят сериозни поражения по енергийната инфраструктура в града и околните райони. С помощта на генератор Альона и съпругът и успяват да внесат светлина и топлина в дома си в най-критичния период. Едва преди седмица електроподаването е възстановено до 20 часа в денонощието.

"Всички имат надежда, че това ще завърши през пролетта", казва Альона.

Алла е възпитател в детска градина в Болград. В момента нейното работно място не функционира, защото няма бомбоубежище. Тя обаче има наблюдения как работят детските градини на други места в страната по време на война.

"И това е много страшно. По протокол трябва да реагираме всеки път при въздушна тревога – да грабваме децата в каквото и състояние да са: спят ли, ядат ли, почиват ли си и да бягаме в мазето, да седим там, докато не свърши."

Заради страх от ракетен обстрел около 24 февруари - датата, на която  преди година започна войната, градините в Болград остават затворени. При училищата ситуацията е същата, разказва Алла. Разликата е в това, че учениците сами тичат и се крият в бомбоубежището, когато чуят сирените. Редуват се присъствено и онлайн обучение.

Жителите на града продължават да живеят по домовете си в постоянен страх, със съзнанието, че ако руските войски не бъдат спрени, настъплението им може да достигне и техния край.   

"Първите дни бяхме готови с куфарите. После свикнахме, както свиква човек дори с войната. Оставаме тук. Ако стане нещо страшно, ние сме близо до границата, разбира се, че тръгвам за България. Имам такава аналогия – малкото дете като се уплаши, тича при майка си."

В Болград, както и в Одеса също остават без електричество през декември. Но според Алла местните жители по-лесно са успели да се адаптират поради това, че живеят в къщи. Тя например изнасяла храната си навън на студено, пазарувала само най-необходимото.

Проблеми с водата не са имали, благодарение на това, че още в началото на войната местната администрация предварително подсигурила воден генератор, който да снабдява жителите с вода в случай на необходимост.

Тъй като в Болград ситуацията е относително спокойна, жители от Херсон и други градове, на чиято територия се водят сражения, започват постепенно да се заселват в областта.  

"Идват тук, заселват се, намират си работа, пълнят нашия град, особено селата, защото има много изоставени къщи."

Каква е ситуацията в Болград година след началото на войната?

"Хората имат различни настроения. Някои, които преди бяха аполитични, станаха баш патриоти. Има такива, които запазиха проруските си настроения. Хората се умориха. Да свърши по-скоро, а как да свърши – никой не знае. Но без кръв няма да свърши", завършва горчивите си размисли Алла.

В Болград не се чуват взривове, няма войници, няма и разрушения. Появяват се обаче все повече жени, облечени в черно. Усеща се страхът.

"Ако минеш през града и не знаеш коя дата е, какво става по света, няма да разбереш, че има война. В магазините има стока, има храна. Вече седмица, откакто не ни изключват тока, имаме светлина. Имаме вода. Всичко имаме. Нямаме покой за нашите хора, които са там. Времето минава и майките, които имат момчета, са обхванати от все по-голям страх – че тази пуста война може да продължи, техните момченца ще пораснат и ще станат войници. Това е много страшно!"