"След края на историята" с Александър Сивилов: Завръщането на Аятолаха

На 11 февруари 1979 г. правителството, свързано с Шаха на Иран е свалено. Назначен е нов кабинет, подвластен на Аятолах Хомейни, а страната става ислямска република. Започва новата история на държавата, която ни води и до днес. Момент, в който на пръв поглед закостенелите религиозни догми би трябвало да са отживелица, но все повече стават правило и то не само в Близкия Изток и Северна Африка. Всички слушаме за ужасяващите присъди, които се издават в Техеран, за огромните протести и справедливите искания на хората, които са излезли на улицата. Рядко се питаме защо е такава властта в Иран? Възможно ли е повечето хора да са срещу нея, а тя да оцелява? Откъде дойдоха в една толкова напреднала и културна страна подобни хора, които предпочитат да живеят по радикално прилаганите закони на исляма, отколкото да се обърнат отворени към света. Отговорите ни дава както винаги историята.

В този случай трябва да се върнем към края на Втората световна война, когато Иран е окупиран от Великобритания и СССР. Според взаимната им договорка, те трябва да напуснат държавата след конфликта, но съветското правителство създава мощно комунистическо движение и през 1946 г. не бърза да се изтегли от северните територии. Лондон се обединява с Вашингтон и пред тази нововъзникнала военна заплаха от бившите съюзници, Сталин решава да отстъпи. В Иран е възстановена монархията. 

Постепенно държавата се сближава все повече с формиралия се Западен блок. Неочаквано, в края на 40-те години, все по-силно започва да става движението на политика Мохамед Мосадък. През 1949 г. той основава партията Национален фронт. Самият Мосадък е получил образование във Франция и Швейцария и има много силни националистически възгледи. Поради това, още в началото на 20-те години на ХХ в., когато влиза в политиката, се противопоставя на даването на концесия на големите нефтени находища на Иран. Със засилването на новото му движение идеята за национализирането на природните ресурси започва да излиза все по-напред. 

След изборите през 1951 г., той печели премиерския пост. Първата му стъпка е да възвърне контрола върху нефта. Естествено това води до бързо влошаване на отношенията с Великобритания и САЩ. В началото те обявяват бойкот на иранския нефт, а после ЦРУ започва подготовка на преврат срещу Мосадък, още повече, че той се заиграва с комунистическите движения и успява да изгони Шаха от страната. На 19 август 1953 г., правителството му е свалено от армията, монархията е възстановена и Шаха се връща като вече е тясно подпомаган от британски и американски съветници. Според новите договори чуждите компании получават 50% от петрола, който произвеждат, но всъщност няма механизми за контрол над тях от страна на иранското правителство. Тези съветници предлагат провеждането на ускорена програма по модернизация и промяна на иранското общество като за цел е приет западния модел. Реформите са изключително драстични и силови и се оказва, че не могат да бъдат приети от повечето хора, които са свикнали да живеят в духа на ислямските традиции. 

Това не е единствения проблем – всички опозиционни движения са жестоко потушавани и преследвани от армията и специално тренираната тайна полиция САВАК. Режимът на шах Мохамед Реза Пехлеви се превръща в една от най-жестоките диктатури в Близкия Изток. Срещу нея се надигат както либерално и ляво настроените младежи, така и консервативно настроените традиционалисти. Засилващото се влияние на ислямското духовенство извежда напред като духовен и политически водач Аятолах Хомейни. От 1975 г. е установен еднопартиен, авторитарен режим, а идването на власт във Вашингтон на президента Джими Картър усложнява положението на иранската монархия. Новият американски президент е привърженик на защитата на човешките права, а управлението на Шаха е унищожило дори идеята за съществуването им. Опитите за изкуствено и ускорено наложена модернизация и западен модел на обществото хвърлят масата от иранците в обятията на ислямските радикалисти. 

Непрекъснато нарастващото напрежение започва да стига точката на кипене през 1978 г. Серия от протести започва със студентски вълнения в град Кум срещу статия очерняща Аятолах Хомейни. Множеството е разпръснато от полицията с оръжеен огън. Загиват най-малко 70 души. През следващите дни недоволството прескача в град Тебриз. Постепенно и работниците се включват с масови стачки, които напълно блокират икономиката. Режимът не издържа. Шахът бяга от страната през януари 1979 г. и назначава за премиер Шапур Бахтиар, който е лидер на опозицията. Неговото правителство разпуска тайната полиция и освобождава политическите затворници. В този момент във Вашингтон се водят трескави преговори как да се действа. Президентският съветник Збигнев Бжежински предлага силова намеса, за да бъде спасена системата. Картър и другите хора в администрацията решават да не се намесват.

По това време на преден план излиза Аятолах Хомейни, като кабинетът на Бахтиар му позволява да се завърне. Духовникът разчита на подкрепата на армията и на 11 февруари обявява Иран за Ислямска република. Днес ясно виждаме какви са последствията от идването на власт на радикалното духовенство. Младежи са убивани, защото не се обличат правилно или получават десетилетни присъди затвор, защото са се снимали на обществено място. Това, което не разбираме в Европа е, че много от хората в Иран подкрепят подобни правила и то, защото те са тези, които пазят традициите им. Радикалният шиитски ислям не позволява навлизането на чуждата, западна и разлагаща култура и общество.

Съществуването на този ужасяващ режим днес става възможно само благодарение на намесата на великите сили и то конкретно на Британия и САЩ. Непрекъснатият натиск, който виждаме оттогава върху Техеран дава основание на властите да прочистват обществото от нежелани и дисиденти и да радикализират поддръжниците си срещу външния враг.

Днешното световно разделение, започнато от група престарели политици е на път да създаде още подобни архаични, крайни диктатури, защото чертаенето на нови граници и строенето на стени ще доведе и до по-строг контрол върху по-слабите политически играчи. Демокрацията ще изчезва, а всякакви праисторически авторитарни правителства ще стават приемливи, стига да пеят песента на правилната пропаганда.