Видимата и невидима памет за травмата – следи от политическото насилие преди 89-а

До 3 декември инсталацията е разположена едновременно в две пространства – Софийската градска художествена галерия и на ул. "Георги Бенковски" 40. 

Инсталацията съдържа фрагменти от интервюта, свидетелства на оцелели бившите лагери в Белене и Ловеч, както и записи от ежедневни звуци – битови и природни.

Трима изследователи, обединени от каузата да издирват проекциите на миналото, разказаха в предаването "Хоризонт до обед" за тази своя мисия, на която са посветени от години. 

Джулиан Шехирян е докторант по история в Университета "Принстън", роден и израснал в САЩ, родителите му са българи. Джулиан се интересува от пресечните точки между антропологията и историята, "как историята живее в нас".

Красимира Буцева е визуален артист, преподавател в Лондонския колеж по комуникации и в Университета по изкуствата в Лондон. 

"При мен интересът, импулсът дойде от самото незнание. Аз разбрах за лагерите случайно, никога не бях чувала за тях", сподели тя пред БНР.

Доц. Лилия Топузова е доктор по история и директор на програмата по комуникации в Университета в Торонто, Канада, живяла е и по време на комунизма.

"Как мълчим, как говорим и как да комуникираме това мълчание и липсата на спомен за лагерното и политическото насилие е темата на това, което правим и в двете пространства", обясни тя.

"Имаме три стаи, които представляват три начина на мълчание и три израза на това как се помни политическото насилие. Те са базирани на интервютата и на различни типажи, с които сме говорили. Идеята на самите интервюта е да се опитаме да предадем по-широка картина на това кой е средният човек, минал през лагера и как средният човек помни, или не помни и забравя. Гласовете, които живеят там, са гласовете на тези репресирани, които са познати в българското публично пространство", описа идеята на проекта доц. Топузова.

"Пространствата са всекидневна, кухня и спалня, като има различни предмети и по различен начин те афектират", допълни я Красимира Буцева. По думите ѝ "гласовете" на неговорещите са позиционирани в кухнята, където се чуват обичайните за това пространство звуци, но не и човешки гласове.

Изследователите смятат, че са направили своеобразен мемориал, какъвто до момента у нас липсва.