"След края на историята" с Александър Сивилов: Трябва ни шанс за мира

Времето, в което пише своята песен, за съжаление, много прилича на днешното.

Тогава Съединените щати водят войната във Виетнам. Президентите Линдън Джонсън и Ричард Никсън изпращат стотици хиляди момчета в джунглите, за да умират и да избиват виетнамците. Бомбените килими и кадрите от напалма, който изгаря мирните села, събуждат американското общество и предизвикват масовото антивоенно движение. През предното десетилетие ядрената надпревара достига неимоверни върхове. На 30 октомври 1961 г. СССР взривява най – мощния в света термоядрен заряд – Цар бомба. Ударната вълна обикаля три пъти около цялата планета. Техните противници през 50-те унищожават почти напълно атола Бикини в Тихия океан  със серия от термоядрени опити. Карибската криза, която довежда света до ръба на атомната война, превръща много от физиците, които работят във военните програми, в противници на техните правителства. Съветският учен и дисидент Андрей Сахаров стои в основата на първия договор, ограничаващ изпитанията на ядрените оръжия.

Обществата от двете страни на Желязната завеса се събуждат и с песните си Джон Ленън показва точно това. Хората през 70-те години на миналия век вече не искат война. Много от по-възрастните помнят жестокостите на глобалния конфликт, а младите следят с ужас разрушенията от опитите, провеждани от техните правителства.

През 1980 г. Ленън е убит, а с него загиват и мечтите на тогавашното поколение. Локалните конфликти започват да никнат един след друг – Афганистан, Иран и Ирак, Централна Америка. Разпадането на СССР повлича след себе си появата на още повече горещи точки – Югославия, Чечня, Косово отново Ирак, Афганистан, Либия, Сирия и така до днес.

Говорят ни за хибридна война и ние възприемаме тези думи като някаква отвлечена химера, но всъщност живеем в нея. Европейската икономика рухна заради сблъсъка на интересите на Русия и САЩ. Украйна се превръща в ужасяващо бойно поле поради желанието на политиците да наложат контрол над света. Подготовката на всичко, което виждаме днес, започва много отдавна - със създаването на центрове за изучаване на украинска история в САЩ и Канада, още след средата на ХХ век. Горещата фаза дойде с поредната революция, превзета от чуждите НПО-та, какъвто беше Майдана през 2014 г. От другата страна нещата не изглеждат по-нормално, защото Путин се хвана на въдицата и започна да търси силово решение. Ако с Крим нещата се получиха, то сега става ясно, че през последните шест години САЩ са подготвили украинската армия доста добре. С поредните, одобрени от Вашингтон помощи, сумата за американско оръжие, което отпътува към Киев, достигна 17.5 млрд. долара. Хилядите ракети, бомби и снаряди от двете страни се изсипват върху главите и домовете на обикновените украинци и руснаци, които са събрани от всички краища на огромната държава като пушечно месо.

На този фон Володимир Зеленски оповести решение, което забранява воденето на мирни преговори с Владимир Путин. От своя страна администрацията в Кремъл обяви, че ще чака нов президент в Украйна. Политиците в САЩ и Европа също обявяват, че ще подкрепят войната до победен край или докато падне и последният украинец?!

Военно решение на конфликта не може да има, защото ако украинската армия успее да изтласка руските войски, Москва ще използва ядрено оръжие. След началото на войната и мобилизацията стана ясно, че от Кремъл може да се очаква всичко. Ние в Европа ще спечелим ли, ако има ядрена пустиня в Украйна? Обикновените руснаци ще получат ли нещо хубаво, ако всеки повей от запад им носи облаци радиоактивен прах?

Историята ни показва, че позицията на хора като Джон Ленън е изключително важна. Тогава натискът, идващ от обществото, променя позицията на американските политици за виетнамската война. Днес Европа е вече бойно поле, а ние продължаваме да викаме за единия или другия лагер и да се радваме на военни загуби и победи. Цифрите, които ни съобщават по телевизията, са на убити хора и изгорени жилища и ние не правим нищо, за да спрем този ужас. Не осъзнаваме, че всеки един момент той може да стигне и до нас и тогава ще е късно, защото всички останали ще ни гледат по телевизията като статистика и стряскащ репортаж. Днес Джон Ленън го няма вече, но поне може да пуснем песните му и да се вслушаме в това, което ни е казал преди толкова години и което ние продължаваме да не чуваме.