Андрей Кортунов: В Русия количествените натрупвания доведоха до качествени изменения

Преговорният маратон на дипломатите по поисканите от Москва гаранции за сигурност започна в началото на седмицата с двустранни руско-американски разговори в Женева, премина през Брюксел, където се състоя първото от две години заседание на Съвета Русия - НАТО и финишира във Виена с многостранна среща в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Очаквано, Съединените щати и НАТО отхвърлиха основното искане на Русия - да получи правно обвързани гаранции, че Северноатлантическият алианс няма да се разширява повече на изток.

Вчера руският министър на външните работи Сергей Лавров даде традиционната си голяма пресконференция в началото на годината. По думите му бъдещето на диалога за европейската сигурност ще зависи от писмените отговори на руските предложения, които Москва очаква да получи до седмица от Вашингтон. 

Какво всъщност иска да постигне Русия? Ще продължат ли преговорите или ще се върви по пътя на продължаващата ескалация с трудно предвидими последици? Има ли опасност от руско нахлуване в Украйна? И ще наложат ли Съединените щати нови санкции на Русия? 

Интервюто в предаването "Събота 150" е на генералния директор на Руския съвет по международни въпроси Андрей Кортунов. 

Каква е вашата оценка за преговорния маратон тази седмица между Русия от една страна и Съединените щати и НАТО от друга?

Лично аз бих разграничил преговорите в Женева и преговорите в Брюксел. В Женева стана дума основно за двустранния руско-американски дневен ред. Тук общо взето е ясно какви са проблемите и разногласията и каква е посоката, в която трябва да се върви. Разбира се, че позициите по редица важни въпроси се разминават. Ако говорим обаче за стратегическата стабилност и контрола над оръжията, срещата в Женева вероятно е полезна, защото може да ускори напредъка по тези въпроси. Например, може да се предположи, че Русия и Съединените щати могат да се споразумеят за мораториума върху разполагането на ракети със среден и малък обсег от ново поколение на територията на Европа. 

Ако говорим за срещата в Брюксел, тя, разбира се, беше трудна, най-малкото защото едно е да имаш един събеседник в лицето на Съединените щати, а друго - на масата за преговори да седят 30 страни от Северноатлантическия съюз, които далеч не са единодушни по всички въпроси и се опитват да фиксират различията си по време на разговорите. 

Не това обаче е най-важното. Най-важното е, че силно се разминават възгледите за европейската сигурност, за нейното бъдеще и за принципите, на които трябва да стъпи тя. Добре е, че диалогът се състоя. Добре е, че нито една от страните не затръшна вратата и не го прекрати. Напротив. Разговорите в Брюксел продължиха по-дълго, отколкото първоначално се предполагаше. Цели четири часа. Сега всичко ще зависи от детайлите, които към този момент остават извън рамките на преговорите и тепърва ще се уточняват от експертите, дипломатите и военните.

В интервю за БНР през октомври миналата година казахте, че от руска гледна точка архитектурата за сигурност в Европа е "натоцентрична" и не отчита в достатъчна степен интересите на Москва. След събитията в Грузия през 2008 г. и особено в Украйна през 2014 г. Западът вижда в лицето на Русия агресор, който трябва да бъде възпиран. Това ли е коренът на противопоставянето, на което сме свидетели в момента? 

Мисля, че това е един от проблемните моменти, защото за западните страни най-важна е Украйна и най-вече предотвратяването на война между Русия и Украйна. На Запад смятат, че в близко бъдеще Украйна може да стане обект на руска военна агресия. Русия, разбира се, отрича да има такива планове и поставя въпроса за основите на европейската сигурност. Тук има принципно разминаване по въпроса как трябва да се изгражда тази сигурност. 

Западът защитава гледната точка, че всяка суверенна държава има правото да избира към кой алианс да се присъедини и как да действа в неговите рамки. Руската позиция гласи, че ако решението на една от европейските държави застрашава сигурността на друга, такова решение не може да се взима без участието на засегната страна. Или казваме, че всеки прави, каквото иска, защото съществува принципът на суверенитета, или се ръководим от принципа за неделимост на европейската сигурност. Струва ми се, че за съжаление по този въпрос не беше постигнат напредък. Всяка от страните остана на първоначалните си позиции. 

Как ще реагира Русия, ако Съединените щати и НАТО окончателно отхвърлят предложенията ѝ в сферата на сигурността и най-вече искането ѝ да бъде прекратено разширяването на НАТО на изток?

Има два варианта. Русия може да заеме много твърда позиция, която предполага засилване на надпреварата във въоръжаването в Европа, по-нататъшно съсредоточаване на сили и средства по линията на съприкосновение между Русия и НАТО, създаване на допълнителни рискове за Северноатлантическия алианс. В дадения случай ще става дума най-вече за реципрочни мерки, които ще се предприемат на най-неочаквани места.

Вторият вариант е по-перспективен. Русия може да настоява за включване на военните в работата на обновения Съвет Русия - НАТО. Да повдига въпросите последователно, а не паралелно. Отначало да говори за мерки за укрепване на доверието и постепенно да се опитва да прокарва позицията си срещу разширяването на НАТО на изток. Военните могат да водят преговори за спецификата, мащабите и формата на военно-техническото сътрудничество на НАТО с Украйна. Да кажем например да се разберат на Украйна да не се доставят модерни дронове, които могат да се използват при военни операции в Донбас.

Можем ли да изключим вероятността от руско военно нахлуване в Украйна?

Мисля, че в живота нищо не бива да се изключва. Струва ми се, че има поне един или даже два сценария, при които има голяма вероятност от военна операция на Русия. Най-вероятният такъв сценарий е някаква голяма операция на Киев в Донбас в опит да установи контрол над Донецката и Луганската република. Ако Киев се опита да реши проблема на изток с използване на военни средства, тогава военната намеса на Русия ще е много вероятна. Защото такова решение на Киев ще означава окончателен отказ от Минските споразумения. В момента в Донбас живеят около един милион руски граждани. Разбира се, Путин ще бъде подложен на силен политически натиск и не мисля, че ще може да остане безучастен. Вторият вариант е присъединяването на Украйна към НАТО. Знаем обаче, че едва ли в обозримо бъдеще Украйна ще стане пълноправна членка на Алианса, така че засега можем да не разглеждаме този вариант. 

Защо точно сега Русия зае толкова твърда и категорична позиция? 

Вероятно е станало това, за което философите казват, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Много дълго време са се натрупвали най-различни разочарования. Те са свързани с подхода на Запада към изпълнението на Минските споразумения от страна на Украйна, към контактите между военните и т.н. В определен момент е било взето решение да се премине към шокова терапия. Ако не можеш да се договориш в рамките на съществуващите формати и обичайни дипломатически процедури, тогава трябва да привлечеш вниманието към себе си по някакъв друг начин, включително чрез демонстрация на сила.

Доколко резултатен обаче може да бъде този подход?

Лично аз винаги съм бил привърженик на по-мекия дипломатически подход. Смятал съм, че трябва да се запазва гъвкавостта и последователността в нашата политика. Това обаче е спорен въпрос. Путин казва, че докато Русия не удари с юмрук по масата, изобщо не я чуват. Ако приемем, че трите срещи тази седмица са постижение на руската дипломация, това се дължи именно на твърдата позиция на Русия. Ако Русия беше повдигнала въпросите в по-мека форма, срещите в Женева, в Брюксел и във Виена нямаше да се състоят.

Американският конгрес заплаши Русия с невиждани досега санкции, под които би попаднал дори президентът Владимир Путин. Може ли да се стигне до налагането им?

Да не забравяме, че тази година в Съединените щати има междинни избори за Конгреса. Политиците трябва да се позиционират да си направят PR. Това не ме изненадва. Ако говорим обаче за позицията на администрацията, тя е достатъчно сдържана и професионална. Администрацията на Байдън не подкрепя санкциите, които могат да навредят на самите Съединени щати или да провалят по-нататъшния диалог с Москва. Въпросът е доколко Байдън ще може да контролира Конгреса и да не допусне вземането на решения, които ще са в разрез с политиката на Белия дом. 

Засега, като цяло, Байдън се справя. Да не забравяме, че демократите имат мнозинство и в двете камари на Конгреса. Ситуацията може да се промени, ако на изборите през ноември тази година републиканците отнемат мнозинството на демократите в едната или даже в двете камари. Или ако в редиците на Демократическата партия настъпи разкол, което също не трябва напълно да се изключва. Тогава всякакви екзотични идеи за санкции могат да придобият реални очертания и перспективи. Засега обаче ми се струва, че би било прекалено рано да говорим за това. По-скоро в близката половин година няма да има принципна промяна в санкционната политика на Съединените щати към Русия.