Църквата в чирпанското село Спасово е построена преди 170 години

Според историята, която се предава като легенда, през 1850-та година Вълчан Чорбаджи занесъл в Истанбул богат подкуп, за да получи разрешението за строеж. След това десетилетия жителите на Мурсалково, както се е наричало село Спасово, събирали пари за иконите. Те били изографисани от Никола Данчов, брат на Георги Данчов - Зографина.

"Той е паметник на културата, аз бих го нарекъл и паметник на историята, защото той е граден и преизграждан няколко пъти. Първоначалната сграда е построена 1850 година, след това се оказало, че конструкцията е нездрава и 80-те години на XX век е ограничен достъпът до него и отново се преизгражда 1900 година. След това е частично разрушен от чирпанското земетресение 1928 и отново частично разрушен през голямото наводение през 1951 година. Част от книгите имат кал засъхнала от вътре от това голямо наводнение. Така че книгите носят памет и за големите природни бедствия", каза за БНР Борис Делирадев, който от няколко години проучва църковния архив.

А всичко друго, казва Борис Делирадев, е историята. Преводачът има интерес към локалната история, прави каталог на книгите. И сред печатите, подписите, бележките открива данни например за роден в село Спасово атонски монах. 

"Това, което е интересно, е погледът, профилът, който тези книги дават на историческите епохи. Например в Османската епоха книгите са 31. Това са почти изцяло служебни книги. Там няма друга тематика, нали. След това в Княжество и Царство България, най- големият брой книги са публикувани тогава, 205, с доста широка тематика. И тука вече, освен служебните книги има художествени текстове, Вазов, Константин Величков, Йовков, Достоевски и други. И има и нехудожествени текстове на светска тематика. Виждаш много ясно, че свещениците по това време са имали доста широки интереси. Като извод, който си правя, че са участвали в обществения диалог на интелигенцията. В комунистическия период общо книгите са 100. И отново виждаш, че тематиката се затваря. Нали, тоест отново се прибира така като в черупка свещеничеството". 

И така историята на църквата става история за свещеничеството, за хората и отношенията. На национално и местно ниво, казва Борис Делирадев:

"И също така, в някаква степен, тя разказва историята на селото. Защото църквата е първата обществена институция в селото, най-старата. А и тя влиза в различни, понякога противоречиви отношения с властите. По време на комунизма е изградена голяма общинска сграда, която на практика „захлупва“ църквата. Тя почти не се вижда. И до днес, ако отидеш на площада, не можеш да видиш църквата и съответно, допускам, всеки, който е отивал на църква, е трябвало да мине през входа на общината. Тоест, да бъде видян, че отива на църква. 

Освен книгите и наследниците на църковните служители разказват интересни истории, свързани с църквата. 

Стефан Стефанов е жител на село Спасово. Историк. Наследник е на протойерей Стефан Сталев и поп Манол Коларов- председател на революционния комитет в село Спасово, който заедно с българския революционер Иван Андонов участва в опитите за освобождаване на Васил Левски. 

"Единият от опитите е на Иван Андонов, моя прапрадядо, поп Манол Коларов, и на още седем човека, които край днешния град Първомай правят засада, разчитайки на това, че османците ще придвижат Левски и ще изпълнят присъдата в Цариград. Това обаче, както знаем, за съжаление, не се случва и опитът им за спасение на Апостола остава фактически без никакъв резултат. По-късно е участник в подготовката на Старозагорското въстание. От другата страна на реката, която е близо до църквата, в съседната къща - там се събират според различни информации около 170 до 175 човека от нашето село и съседните две села. Което означава, че само тук, от нашите малки селца, се подготвят близо 180 човека да участват в Старозагорското въстание“

Заптиета разбрали, че се подготвя въстание, но поп Манол успява да ги прекара през реката и да скрие хората тук, в църквата. И се разминават нещата. Само за няколко дни.

„После той е арестуван от турците. Първо лежи в затвор в Чирпан. Там е измъчван. След това в Стара Загора, после го заточват чак в Одрин. По едно чудо, както казва Иван Андонов, се спасява да не е убит. През 1877-ма година, по време на Руско-турската освободителна за нас война, поп Манол успява да се измъкне. Заедно с руснаците успяла да участва в доста боеве. Нямаме, за съжаление, абсолютно точни данни в кои прояви е участвал поп Манол. След Освобождението той живее в Пловдив. Служи в църквата „Свети Иван Рилски“ в град Пловдив. След Освобождението в тази църква, както казват хора, които изследват историята на църквата, е превърнал църквата в едно хайдушко сборище, в най-добрия смисъл на думата, защото реално това е било да защити идеята за Съединението", допълни Стефан Стефанов. 

Както своите роднини - протойерей Стефан Сталев и поп Манол, и Стефан сега се грижи за запазването на историята. Но по модерния начин. Стефан и неговият приятел Димитър Гилев поддържат и YouTube канал, в който прави видеа за историята. 

"Към момента поне това е начинът в съвремието, в забързания начин на живот. Много работа върши. Достигаме до повече хора. С моя колега Димитър Гилев ходим из България и правим лекции на място. На живо. Защото за нас контактът на живо е незаменим. Аз изпитвам дълг. Стефан Сталев дълги години е образовал хората. Отдал е живота си на едно свято дело - да разпространява Божието слово, както и да възпитава, да учителства, да просветява хората. Поп Манол Коларов е правил неща в едни смутни и опасни времена, които са били рисковани за неговия живот, за живота на семейството му. Това са хора, които са недостижими за мен. Това са били хора, които са желаели Отечеството да пребъде. Тези хора са били възпитавани в това да обичат държавата си. И те даже не държавата си, а са наричали Отечество. Последният паметник на нашата алея, който ще бъде открит, това е паметникът на нашите загинали войни във войните за национално обединение. Тези хора, имаме техни писма, това са хора, живели преди 100-120 години. Тези хора в писмата са пишели за България. Наричали са я „нашето Отечество. Отечество, за което ние трябва да умрем“. Не са и мислели, че държавата им дължи нещо. Разбирате ли къде е разликата в онзи народ и в днешния наш народ".

А историите ще продължат да се разказват, зарича се и преводачът Борис Делирадев. Неговата идея е в бъдеще да разговаря с наследниците на хората, които открил по книгите в църквата на Спасово.

"Всяко място е много специфично. Да, то е свързано с голямата история, свързано е с голямото настояще, с целия свят по някакъв начин. Обаче всяко място е специфично, със специфично наследство, натоварвания, травми, страхове, мечти. И оттам нататък идва въпросът какво правим в настоящето. Защото историята е винаги и поглед от настоящето. Много интересен въпрос за мен е как храмът в Спасово е потънал в сън. Защото когато аз отидох 18-та година, той беше затворен, непосещаван. Книгите в сбирката също го потвърждават. Последната книга е 1981-ва година на XX век. Храмът е заспал от някакъв момент. И сега, не знам, интересно е, сякаш се събужда. Моят престой и проучване съвпадна с идването на един млад мъж от Пловдив, който беше временно в Спасово - Константин Станчев - Динко, който пък се захвана с почистване и подреждане на храма. И нашият престой така съвпадна. Заедно почистихме иконите в царския ред, балкона, който беше със стари и непотребни неща, канцеларията. И църквата е в много по-прегледен вид, отколкото беше. И сега има и камина голяма, която зимата може да отоплява храма, защото без топлина няма живот". 

Повече можете да чуете в звукови файл.