Do Sho: Влакът, на който се качваш със затворени очи, отпушени уши и открито сърце

Каварненската инвазия в класацията БНР Топ 20 продължава вече втора поредна седмица. И ако за повечето от слушателите ни победителите Jeremy? са особено популярни, то за сребърните медалисти от група Do Sho се знае по-малко. А, оказва се, това е груба грешка, особено за меломаните, които харесват качествена българска музика.

„Изотопия” реши да я поправи в компанията на Георги Дачев, певец, китарист, автор на текстове и музика, но най-вече – туптящото сърце на бандата, която се качи на влака от северното Черноморие, за да завладее националния ефир.

А ето ги и останалите завоеватели: Васил Шопов на китара (с Жоро живеят почти на една улица), Боби Димчев – също на китара, от време на време се сменя с Ники Киров от красивото село Българево (там през лятото групата прави фестивал, предстои третото издание) и на барабани – Миро Цанов, по-известен като Бат Мими Цанов (като „бат” е титла, показваща уважение към патилото, обяснява Жоро). Бат Мими носи гръмотевиците вечер след вечер. Дължи на Жоро една вафла заради бас на кое място ще бъде „Влак” в класацията ни. „Свирим на китари, на истински барабани, свирим силно, свирим слънчево, много се надявам да се видим това лято по плажовете”. Преди да ги видите край морето, хвърлете им по едно око и ухо, че даже и по две, в клипа на „Влак (Затвори очи)”:

Тя е посветена на специален човек, който около Коледа си отива от този свят. Пазим името му в тайна, но признаваме, че е сред вдъхновителите на Жоро. Когато разбрал за кончината му, се зачудил какво остава след такъв човек: „Винаги ми е било много неприятно, когато при раздяла остават недоизказани неща, те тежат във времето. Винаги съм си мислел какво казва един отиващ си човек на хората, които остават след него. Според мен той иска да каже точно това: аз зная, че отново ще те видя, затвори очи и никога аз няма да си ида, защото – естествено – оставам в сънищата и мечтите ти”.

Така се ражда песента „Влак (Затвори очи)”. А красотата на музиката, допълва Жоро, е в това, че хората могат да я интерпретират както поискат. Самият той е чувал реакции от приятели и познати, че парчето е страхотно, защото носи пролетно и лятно настроение. То пък няма нищо общо с това усещане за създателите си.

Учудващо или не, Жоро никога не е пътувал с влак. Откакто има кола, се движи само с нея. Обаче влакът, на който винаги се качва, е музиката. Тя е била и остава неговият двигател. Отвела го е на най-хубавите, но и на най-лошите места в живота. Битието на рокаджия понякога не е леко, но точно музиката е най-силната и най-слабата му страна. Казва, че един ден ще опише преживелиците си и в книга.

В нея сигурно подобаващо място ще има за Нейно Величество Китара I. Жоро е преоткрива, докато разчиства тавана. Днес са ѝ останали само две струни. При първото докосване след дългогодишния покой Жоро започва да свири Macarena, защото през 1996-а, когато хваща китарата за първи път, песента е хит. „Винаги ходех с нея и с една вилица в джоба, защото ключовете ѝ бяха счупени и я настройвах с вилицата. Може и да ви е смешно, но за музикантите това е нормално”, спомня си Жоро.

Следващата китара, „първата истинска”, е подарък от баща му за рождения ден. Тогава Жоро е на 14 и се влюбва в нея, нищо че е от по-евтините марки. Китарата е навсякъде с Георги. Дава я и на приятели, когато искат да впечатлят момичетата на плажа. Мислел, че никога няма да се разделят. „Един ден, когато започнах да работя професионално като музикант, бяхме с моята банда на прослушване. Там се оказа, че моят басист, с когото бяхме започнали да работим отскоро и не се познавахме много добре, е помогнал на баща ми с избора на моята китара 15 години назад. Когато им показах снимки един на друг, те се познаха”. В тази история за струните на душата наистина няма нищо случайно: „Моят колега в Do Sho Боби Димчев ме научи да свиря на китара тогава, на 14. Той ми показа основните неща. От там започнах да се развивам с изключително голям и непреодолим мерак. Надявам се да стигна далеч по-далеч.”

Далеч от миналото, тоест днес, китарите са може би над 18, Жоро е спрял да ги брои. Колкото повече белези има по една китара, толкова по-автентична е тя, смята музикантът.

Съдбовен за групата се оказва и един малък и особено симпатичен Боби. Той е кръстник на бандата. Малкият Боби, син на приятелка на Жоро, не можел да казва „Гошо”, но пък доста добре се справил с префасонирането му в „Дошо”. „На мен това страшно много ми хареса още преди да създадем групата”, споделя Жоро. Харесва му и как звучи, особено ако името се произнесе отсечено и с настървение – като име на китайска хватка. „С много енергия!”. А защото е съвсем уникално, момчетата се шегуват, че не се нуждаят от много пари за реклама. Нямаха нужда и от много време при първата си поява в класацията ни миналата година, когато в средата на септември песента „Белези” беляза челната тройка от скромната стартова позиция на ново предложение.

Песни с история – това прави Do Sho. „Белези” е за разбитите сърца на момчетата. „Даже да не стигнем” е за приятел – Светлин Атанасов. С него Жоро е много близък от детските години до днес. „Парчето е написано за моментите, които ни е срам да разкажем пред другите хора, но като си спомняме, ни става много мило.” Ето и пример: в един хубав следобед братът на Жоро и Светлин отишли на плаж с историческа френска кола от 81-ва. Малко по-късно събудили спящия тогава Жоро по телефона с молбата да ги прибере, защото колата се е запалила. Спокойно, тя си остава цяла и дълги години служи вярно на момчетата. Сега Жоро търси последния собственик, за да я откупи.

Георги твърди, че има нужда да споделя личните преживелици чрез музиката: „Хората могат да направят разлика кога си измисляш и кога наистина си преживял нещо и пишеш откровено за него.” А на морския хоризонт в Каварна се очертава още едно откровение и нова песен. Лятна и свежа, с мирис на море и усмивки. Нямаме търпение да я чуем!

Музикант до мозъка на костите си, такъв е Георги Дачев. Свирил е девет години и в чужбина, на круизен кораб в Северна Европа, но тук се чувства много по-добре. „Винаги има начин на останеш у дома”, вярва Жоро. И ако има хъс като за няколко шампиона в азиатските бойни изкуства, то други спортове не са част нито от ежедневието, нито от житейската му философия.

От дома в Каварна до Северна и не само Европа – континентът сега се тресе не от музика, а от футболни страсти. Всъщност и Латинска Америка се вълнува със своето първенство. На този фон Жоро признава, че никога не е гледал цял мач. Когато обаче гледа поне малко в компания, вика най-силно, усетил емоцията на околните. Има и силен спомен от славното ни американско лято през 1994-а. Тогава малкият Жоро бил болен. „По време на онзи прословут мач с Германия баща ми ме водеше към болницата, защото имах пневмония. Спомням си, че когато станахме четвърти, улиците на Каварна бяха толкова претъпкани, че ни отне 20 минути да стигнем до болницата с колата... Хора със знамена... Никога не съм виждал друг момент, в който моите съграждани да са толкова единни, както тогава.”

„Дори сега, когато отново гледам нещата, ей така – имам нужда понякога да си пусна тези моменти, да ги преживея отново, все още настръхвам, когато чувам как коментаторът споменава, че Господ е българин (реплика на Николай Колев - Мичмана – бел. ред.). Тези моменти ще ни топлят още много години, аз съм сигурен”, разказва Георги Дачев от група Do Sho.

И ние сме сигурни. Сигурни сме още, че без колебание ще потърсите в социалните мрежи кога и къде ще свири бандата. А в звуковия файл можете да чуете уловените в радиаторската ни мрежа истории на Жоро от черноморския бряг, както и две негови превъзходни акустични изпълнения.

Снимки: Фейсбук страницата на Do Sho Band