Защо „отмениха“ Уди Алън в САЩ

Странно нещо са моралните паник атаки, които парализират западната публична култура и я превръщат в територия на истерия и цензура. Какво драматично и сюрреалистично разместване на пластове и представи.

Ето, в момента по кината в България върви новият филм на Уди Алън „Фестивалът на Рифкин“, а в книжарниците свободно се продават мемоарите му „Само да вметна“. Няма протестъри, гневни феминистки, опити за бойкоти и очерняща медийна кампания.

А това е филмът, който той не успя да направи в САЩ след като мегакорпорацията „Амазон“ едностранно развали сделката си с него и книгата, която за малко изобщо нямаше да излезе след като първоначалният американски издател се отказа от нея под натиск от собствените си протестиращи служители и разнообразни заплахи за бойкот.

В крайна сметка Уди успя да снима в Испания, а по-малко издателство все пак пусна неговата автобиография в Америка, но бе медийно окаляно за това. На страниците легендарният режисьор, актьор, комик и сценарист в детайли обяснява контекста и всичко свързано със скандала, който доведе до мракобесното му „отменяне“ и опит за артистично и морално „заличаване“ в собствената му родина.

Още през 1992-а тогавашната му партньорка Миа Фароу и седемгодишната им осиновена дъщеря Дилън обвиняват Алън, че е блудствал  с детето. Той отрича, а след обширно разследване всички въвлечени компетентни институции, власти и агенции обявяват, че няма никакви доказателства за каквото и да е посегателство от страна на Уди Алън срещу седемгодишната му доведена дъщеря.

Той детайлно описва как цялото нещо е „пълна измислица“ и акт на отмъщение, замислен от Миа Фароу,  която е промила мозъка на малката Дилън. Аргумент, който се протвърждава и от професионалното становище на клиника за деца, жертви на сексуален тормоз, занимавала се със случая и провела разговори с момичето.

Скандалът приключва, а Алън включва някои елементи от бруталната раздяла с Фароу и последвалите публични драми в острия си сатиричен шедьовър „Да разнищим Хари“ в края на 90-те години на миналия век.

Но 20 години по-късно, вече порасналата Дилън повтори обвинението, отново подкрепена от Фароу, вече в психопатичната и патологична публична среда на #MeToo. „Ракошен таймиг“, биха казали някои цинични наблюдатели на културните войни в западната цивилизация.

Това беше достатъчно Уди Алън да бъде обявен за виновен в „съда“ на медиите и холивудските си колеги. Без нито едно ново доказателство или свидетелство, той бе очернен за случай, който приключва преди близо 30 години след професионално разследване, обхванало прокуратура, полиция, психиатрична клиника и социална служба в няколо щата.

Но в епохата на #MeToo и дигиталните линч тълпи в социалните медии, подробности като факти и доказателства минават на заден план. Чувствата, усещанията и политическият климат оформят доминиращия публичен разказ и разговор.

И така Уди стана парий и персона нон грата в страната и средата, която го обожаваше. Актьори и актриси, които е превърнал в звезди  които са се състезавали да ги режисира, се отрекоха от него и изразиха съжаление, че са участвали във филмите му. Медиите забравиха за преклонението си към чувството му за хумор и интелектуалните удоволствия в класики като „Ани Хол“, „Манхатън“, „Хана и нейните сестри", „Пурпурната роза от Кайро“ и десетки други...

Вместо това изляха килограми кално мастило в злобни и инфантилни атаки срещу автобиографията и последните му няколко филма. Някога престижни издания публикуваха детинско-клюкарско-интригантски пасквили със заглавия като „Ние прочетохме книгата на Уди Алън, за да не се налага вие да го правите“.

Колко лесно е една кариера, градена вече повече от 60 години, да бъде зачеркната и затрита. Всеки публичен разговор за Алън в САЩ в момента минава основно през претопленото обвинение на Фароу и Дилън, през вече критично интерпретираните му връзки с актриси и случайни жени. Коментатори съвсем неиронично правят нелепа художествена преоценка на прочутите му произведения, в светлината и според правилата на  #MeToo инквизицията.

В страната на свободното слово, гарантирано от първата поправка към конституцията, фигура като Уди Алън едва успя да издаде автобиография и трябваше да ходи до друг континент, за да снима филм.

Сигналът е и към всички останали. Щом тази система успя да причини това на Уди Алън, който беше буквално боготворен от либералните елити и сам е осмивал омразната им консервативна Америка, отвъд космополитните крайбрежни метрополиси, какво остава другите.

Имат ли някакъв шанс хора с дори малко различен ъгъл на мислене да публикуват книги, да рисуват картини, да пишат и да режисират? Корпоративно-културната деменция заплашва всички сфери на изразяване.

Правото да кажеш истината и с това да нараниш чувствата на новите господари на обществените отношения, трябва да се защитава. Иначе отиваме към фарсовите пейзажи в ранните шедьоври на Уди Алън „Вземи парите и бягай“ и „Банани“. Те са безумно забавни, но само на кино.