"Оцелелите" на Алекс Шулман - история за прошката

През 2009-а година Алекс Шулман, който по това време е журналист, решава да започне блог. Казва си: „Щом никой не иска да публикува творбите ми, аз сам ще ги публикувам“. Така започва неговият път като писател. 

"Понякога в тези блогове пишех за баща си, починал преди няколко години. Оказа се, че най-големият издател в Швеция следи блоговете ми. Посъветва ме да напиша книга за баща си. Това беше първата крачка към литературата за мен. Все повече исках да пиша и по-малко да се занимавам с дейността си като журналист. Все още смятам, че радиото е страхотна медия, имам си дори и собствен подкаст, който много ми харесва да поддържам. Аз и моят добър приятел Сиг от Ел Ей работим по него. Там представяме гледните си точки по събитията от света".  

Романите на Алекс Шулман се оказват успешни. В тях той разказва за нелекото си детство и начина, по който то е повлияло на неговото осъзнаване.  

"Пишех за баща си, защото много ми липсваше. Той беше много възрастен, когато се родих, беше на 60. Когато бях на 6 или на 7 осъзнах, че той скоро ще умре. Докато пораствах се чувствах сякаш се подготвям за неговата смърт. Първата ми книга е точно за това – на много ранна възраст да трябва да се сбогуваш с човек, когото обичаш. Беше успех, който ми помогна да видя бъдеще, в което бях писател. Започнах да работя по това. Написах още няколко книги. Например, за майка ми. Тя имаше много проблеми, беше алкохоличка. Трудно растях с нея, тя бе толкова болна. След това написах най-големия си успех, преди „Оцелелите“. Книга за тайната афера на баба ми с един много известен шведски писател. Открих любовни писма между баба ми и този човек. Това ми помогна да опиша тяхната любовна история, развила се през 1932.  

Всеки път, в който напишех книга, хората в семейството ми се превръщаха във врагове. Те не искаха да говорят с мен. Мислеха, че аз съм продал честта на семейството. Огромна болка бе за мен да осъзная, че моите книги все повече ме отдалечават от най-близките ми хора".  

Автобиографичните романи на Алекс Шулман го отвеждат и до „Оцелелите“. Книга, която му печели международна известност, преведена е на 30 езика.  

"Има неща в нея, които са директно взети от живота ми. Рамката на историята, например – тя е за трима братя, които са доста отдалечени един от друг. Майка им обаче умира. Когато отиват да разчистят апартамента й намират писмо – сякаш от другия свят. Точно така се случи и с мен, и моите братя ден преди погребението на майка ни. В апартамента й намерихме послание към нас. Странно беше. Най-странното изживяваме за мен до момента. Да седя там с братята си и да чета писмото на починалата ни майка. В този момент реших, че мога да създам история и от тази ситуация.  

Структурата на историята в книгата е голям експеримент за мен. В нея има две времеви линии. Първата е разказана отзад напред и обхваща един ден. Денят в който братята намират писмото от майка им. Първата глава се оказва последната – с тримата мъже, седящи пред къщата от детството си. Те са мокри до кости, кървят, прегръщат се и плачат. Тогава се питаш „Какво се е случило тук?“. Втората част на книгата се развива два часа по-рано, когато се борят във водата – и ти се питаш, какво става тук? След това се връщаме отново два часа назад – разказвам този ден отзад – напред. Разказвам и историята от детските години на братята хронологично".  

Романът „Оцелелите“ може да бъде разгледан и като история за прошката. Онази, която дължим най-вече на себе си.  

"Мисля, че тук загатвам и проблемът за срама. Носим много срам в себе си, ние, хората. Толкова е тежко да го носим, понякога. Аз също мисля за своя „срам“. И то често. В книгата става въпрос и за нещо, случило се със средния брат. Инцидент, който носи със себе си. Той се превръща в товар за цялото семейство. Според мен, книгата ни кара да се запитаме за онези неща, случили се в детството ни, които не са станали ясни за нас. Винаги ще има различни версии на истината. Осъзнах го. Когато бях по-малък си мислех, че миналото не може да бъде променено. Бъдещето пък е навсякъде и можеш да започнеш да го формираш по всяко време. С възрастта осъзнавам, че миналото се променя непрекъснато. Говорейки с различни хора в различни ситуации, всеки от тях има своята версия за случка от миналото".  

Интервюто на Иван Русланов с Алекс Шулман в предаването ''Нещо повече'' можете да чуете от звуковия файл.