С дъх на буболечки в Бусан

Една сутрин тя отваря очи и решава, че ще отиде в Южна Корея. И наистина го прави. Обаче при южнокорейците вече е тъмно, няма никого и героинята ни се оказва сама и стресната на полуразрушената гара в Бусан с един въпрос наум – какво ѝ се случва. Какво се е случило всъщност, защо точно там, колко вкусни или пък не са буболечките от пазара, колко силно – мляскането на местните, колко са емоционални същите тези хора и колко хубава – необятната страна? Специално за „Изотопия” разказа Катерина Николич, 24-годишна пътешественичка и екскурзоводка, която вече е била в 39 държави. Завидно постижение за крехката ѝ възраст. Стягайте раниците, потегляме!

Когато каца в Южна Корея, Катето е на 22. По онова време в България работи на две места и следва право. В онази паметна сутрин още със ставането си казва: „Имам нужда от промяна!”. Иска да опознае нетипично за нея място. Така се ражда идеята за пътешествието на хиляди километри. Катерина попада на програма за подкрепа на местни студенти в обучението им по английски. Бусан, където прекарва месец, е вторият по големина южнокорейски град с 4-милионно население. Въпреки трудното и самотно начало в непознатия град, скоро нещата се променят и тя бързо се адаптира към новата среда. Не че е безстрашна, просто винаги търси начин да се справи с по-трудните ситуации. „Няма начин да няма начин”, си повтаря Катерина и с това мото наум изкарва престоя в Южна Корея. Време, което ѝ стига да се сблъска с местната култура и навици отблизо.

Да ви е сладко по бусански

Хората и животът им са много различни, разказва Катерина. „Когато отидеш да вечеряш, на много места има силна техно музика, трябва набързо да се наядеш и да станеш, хората мляскат доста силно, което е знак, че храната им е вкусна.” И още: „Нямат навика да ходят на разходки както в България, нямат детски площадки с катерушки”. Местните наистина имат доста различен начин на живот, но и доста по-динамичен. Работният ден е твърде дълъг, а общо за седмицата южнокорейците се трудят по 60 часа, спомня си Катето. Самата тя не работи повече от 8 часа на ден като мнозинството, но лесно усвоява част от азиатските привички. В някои традиционни заведения – например на рибен пазар, хапват седнали на земята. Катето се справя чудесно с клечките и странните люти и кисели вкусове. Бързо свиква и с най-важните фрази на корейски, които трябва да научи, тъй като много от хората около нея не говорят чужди езици. Може да се запознава на корейски, да поръча такси или вечеря, но не знае как е „Обичам те” на корейски. Хората там обаче имат специален знак за думата „любов”, който често ползват. „Когато си кръстосаш палеца и показалеца, те образуват формата на сърце и това е нещо, което местните показват един на друг, когато искат да си кажат, че се обичат. Много са емоционални и непрекъснато го показват. Съвсем случайно попаднах на концерт на PSY, това е човекът, който изпълнява всеизвестната песен Gangnam Style. Точно на този концерт хората бяха вдигнали гордо ръце нагоре, показвайки въпросното сърце, което пък е много тясно свързано с тяхната К-рор култура и музика”.

Южнокорейците са отдадени на емоциите – и хубавите, и лошите. За съжаление, са сред лидерите в мрачната световна статистика за най-много самоубийства. Многото работа в гъсто населената държава определено стресира. А понякога начин да разпуснеш няма. „Там има доста организации, които се опитват да помогнат на местните хора да се справят с психическите разстройства и депресивните състояния. Да, факт е, че са в топ 3 по брой на самоубийствата годишно. Но те работят над 12 часа на ден, доста са изморени. Раждаемостта е много ниска, падат се по 0,8 деца на едно семейство, тоест има семейства без деца. Първо е много скъпо да отгледаш дете в Южна Корея. Второ, заради целия стрес много от южнокорейките имат проблеми да износят плода. Много спортуват и това е един от начините да се развличат, също така много време прекарват пред компютъра, играейки видеоигри, което за тях е страхотна социална дейност, но в България може би не бихме го възприели като нещо толкова страхотно”, сравнява Катето.

Южнокорейските любопитковци

„Доста са любопитни и аз самата на моменти съм се чувствала като атракция”, спомня си още преживелици Катерина. Местните търсят възможности за общуване, интересуват се от пътувания до Рим, Париж, Барселона, а след запознанството с нея – и до България. „Тези хора останаха възхитени от красотата на България, от нашите планини, от всички езера и язовири, от красотата на някои от нашите градове. Толкова много хора искаха да посетят София, Пловдив, Велико Търново. Не ми се беше случвало, наистина изумително.”

Като екскурзовод у нас Катерина е развеждала южнокорейци, китайци и японци. „Заливали са ме с въпроси относно историята и архитектурата, повечето са били на обмен в университетите тук, но има и такива, които обикалят из Европа. Това са едни от най-любопитните туристи.”

Любопитни и ученолюбиви са и у дома. Може би затова с Катерина се разбират толкова добре. За себе си тя казва, че най-голямата ѝ сила е именно любопитството. Ето класически пример: „Видях в една тава буболечки и госпожата отсреща ме подкани да ги опитам”. Не е отвратена, яла е и по-странни блюда. Буболечките все пак не са като за ежедневна закуска, имат вкус на леко гнили орехи. Най-неприятно за хапване обаче е в Япония. Още в първата си вечер там се престрашава да яде хрущял от носоглътката на акула. След реакцията ѝ останалите на масата даже не докосват чиниите си.

Катето е възхитена от добротата и гостоприемството на хората в Южна Корея. Заради будизма те вярват, че „колкото по-добър си в този живот, ще се преродиш и ще отидеш на по-добро място, вярват в енергията и привличането на определен тип неща в живота. Колкото по-добър си, толкова по-хубави неща ще ти се случват. Това е нещото, което възприех като максима в своя живот, и забелязвам, че наистина работи,” убедена е Катерина.

Влюбена в Три Хита Карана

„Бях в Индонезия три пъти за една година и нещо все ме кара да се връщам”, споделя Катето. Последният път си взима билет с променливо връщане, но се прибира точно преди да бъде обявено извънредно положение у нас. „Ако това не се беше случило, щях да остана поне няколко месеца. Имам чувството, че съм живяла там в предишен живот. Много се свързвам с тяхното вярване за съвместното съжителство на Човека, Бога и Природата. Нарича се „Три Хита Карана” (в превод: „трите причини за благополучие” – бел. ред.). В Бали всичко, което хората правят, гледат да свържат с Човека, Бога и Природата. Красиво взаимодействие между тези три висши сили”.

Житейската си философия местните прилагат и в тежки моменти като онези скорошни дни, в които Индонезия пострада тежко от наводнения и свлачища. Точно в Бали и независимо от всичко Катерина иска да заведе и семейството, за което мечтае.

Никога както преди

Всяко място се променя – внезапно или неусетно, заради катаклизъм или просто заради обичайния ход на времето. „Точно затова правя много снимки и видеа, за да запечатам този миг. Знам, че когато се върна към определено място, няма да го намеря същото, но ще е красиво, че в точно определен момент от развитието му съм го видяла по този начин и съм взела от него, съхранила съм го в душата си и съм се прибрала обратно в своята родина. Често пътуваме не затова какви ще бъдем, когато отиваме на дадено място, а какви ще бъдем, когато се приберем обратно вкъщи”.

Затова Катето винаги се прибира, обогатена от срещите с хората, които ѝ помагат да нареди пъзела в главата си и да разбере в какъв свят живее. „Той е толкова пъстър, има толкова детайли, толкова микромоменти, които се случват, докато си говорим. Трябва да се наслаждаваме на всеки един, където и да се намираме, и да сглобим живота си върху тях”.

Като се прибере, обича да седне при майка си на салата и паста, за да си спомня за неслучайните мигове от пътуванията. Като неслучайната случайна среща с най-добрата ѝ приятелка в Париж: „Преди близо десет години отивам на екскурзия от училище, целта беше да обиколим голяма част от Европа. Седя си пред Айфеловата кула и си казвам: „Господи, точно в този момент ми се иска най-добрата ми приятелка да можеше да види това, което виждам, тъй като това беше наша обща мечта.” Но тогава нямаше телефони с приложения, за да ѝ пратя снимка или за да направим видеочат, не се бях чувала с нея от няколко седмици, тъй като пътуването беше близо месец. В един момент чувам познат глас, който казва: „Кате?! Това ти ли си?”. Обръщам се и виждам моята най-добра приятелка, която със семейството си в последния момент заминава за къс уикенд в Париж. В този момент можеше да бъда на една от многото други десетки дестинации, които бяха планирани, но не! Бяхме една до друга пред Айфеловата кула. Съвсем случайно, както някои биха казали, но за мен това си е чиста съдба.”

Така Катето и приятелката ѝ сбъдват общата си мечта. Освен мечти, на път Катерина открива и много от отговорите на въпросите, които си задава иначе. Житейски философии от четирите краища на света я обогатяват. Днес младото момиче, което често е пътувало само, иска да споделя пътешествията си с приятели и близки. Но дори да тръгне самостоятелно, намира хора, с които се сприятелява и споделя добрите емоции. Продължава да пътува независимо от Covid-19, макар и внимателно. А следващата дестинация е Кападокия, в края на април, за да полети с балон. В търсенето на нови места, преживелици и хора, Катето не си позволява да забрави едно: „Когато мечтата се превърне в цел, правим стъпки към нея всеки ден и не забравяме за нашата цел, няма недостижима дестинация. Тя ви чака и е готова да ви даде от себе си, както и вие да запазите част от нея.”

Полетете и вие с Катерина Николич и историите ѝ за поне няколко куфара и едно радиоинтервю. В звуковия файл!

Снимки: личен архив на Катерина Николич