България - дом, съдба и спасение за три жени от Иран, Йемен и Афганистан

Четири пътеки се кръстовсват в следващата история, за да ни убедят, че не е страшно са сме отворени и приемащи различните около нас. Че за тях това може да бъде както спасение и протегната ръка, така и съдба и посока. 

Фаегех Ешкевари или Фей е журналист, преводач и активист. Идва от Иран, където се бори за природата и за равенство, през 2009-а и от 12 години живее в София. Пътувала е из България, за да я опознае и разбере. Много обича Черно море. Сравнява приятелите си с водата. Смята, че е имала изключителен късмет тук.

„До степен, че не ми се е налагало да си сменям апартамента през годините, в които съм тук. Живея на първото и последно място, което съм наела. Хазяйката ми е възхитителна жена и може би най-близката ми приятелка. Подкрепяла ме е в различни моменти. Тя е преподавател в Софийския университет. Водим дълги разговори, с часове. Трудно ни е да се разделим, защото ни е много приятно да общуваме. Има много хора около нас, които улесниха пътя ни да приемем това място като дом“, казва тя в предаването „Изотопия“.

Сара Алкаф пристига в България от Йемен преди 6 години. „Аз съм интериорен дизайнер. За съжаление, сега не работя по специалността си, но се надявам да имам повече проекти в бъдеще“, представя се тя.

И въпреки че дизайнът не е постоянното й занимание, Сара вече е проявила уменията си в създаването на дом у нас, но не за себе си, а за местни семейства в нужда. Заедно с близките си е обновила мебели за дарение на български семейства, като е вложила йеменски дух и щрих в работата си. Надява се инициативата да се разрасне, за да бъде по-уютно на повече хора. Уютът на доброто тук за Сара идва с думата „Здравейте!“

Топли я споменът за жената от кварталната книжарница, която поздравила нея и семейството й.

„Живеехме в „Овча купел” близо до училище. Там имаше и книжарница, в която работеше тази дама. Тази жена просто отговори на нашето „Здравейте” сутринта, в която сестрите ми отидоха да си купят книги от нея. Излезе и поговори с цялото семейство, докато чакахме момичетата отвън. Казах си: „О, Боже, само вижте лицето й! Вижте как ни се усмихва!”.

„Всеки пък, когато ни видеше, ни поздравяваше и се интересуваше дали имаме нужда от нещо. Тогава си казах, че не мога просто да отвръщам на поздрава. Бях много щастлива, но през 2016-а не разбирах български. Запитах се какво мога да направя в знак на благодарност. Тогава реших, че трябва да й направя специална торта. Може да се каже, че е доста трудна, защото има почти 20 блата, редуват се бели и черни. Това е традиционен сладкиш в Йемен. Сервира се само при специални поводи като сватбите.“

Да помниш доброто, така е научена и Силсила Махбуб от Афганистан. „Дошла съм преди 6 години в България. Завършила съм инженерство в Афганистан. В момента съм студентка по икономика в Нов български (университет) и си имам собствен бизнес – шиене на дрехи, които показват афганистанската култура върху модерните дрехи.“

За нея работят три жени бежанки – две от Афганистан и една от Ирак.

Да работи и да учи никак не е чуждо на Силсила още от годините в Афганистан, където 4 години е водила телевизионно предаване.

И трите - Силсила, Сара и Фей са част от Бежанския консултативен съвет към Върховния комисариат на ООН за бежанците в България. С други бежанци у нас искат да бъдат гласът на възможния ни живот заедно. Целта не е чужда и на българи като Диана Радославова, която помага на хора, пристигнали тук по различно време и всеки - нарамил на гръб собствената си история, която често не звучи никак приказно.

Диана е адвокат. Занимава се с бежанско и мигрантско право през последните 15 години. Съучредител е на Център за правна помощ „Клас“, който предоставя подкрепа за бежанци, мигранти и търсещи закрила.

До подкрепата на Диана не са стигали нито Фей, нито Сара, нито Силсила. Но мнозина други са я търсили с надеждата да чуят добри новини.

„Моята работа е свързана с хора. Хората винаги са добри новини. Това са различни светове, безкрайни вселени.“

А нейната работа е свързана с навлизане в световете на всички тези хора.

„България все още е транзитна държава – това не се променя“, отбелязва тя. Не са малко обаче онези, които остават тук. „Ние сме избрали да бъдем глас за тези хора, но и да се учим от тях“, споделя Диана Радославова.

„Интеграция е да имаш общност, да бъдеш приет, да има хора, които да ти се усмихнат и да ти кажат „Здравей!“

Повечето хора, които идват тук като бежанци и мигранти, са минали през тежки житейски битки – това ги е направило силни, смята тя.

„Ние не трябва да се плашим, а трябва да сме любопитни, да научим от тях. Защото може би ние в ситуация като тяхната нямаше да можем да излезем от депресия или щяхме да се пречупим така, че да не можем да продължим.“

Част от мигрантите и бежанците работят по специалността си, но повечето намират работа във фабрики или в пекарни. Независимо дали имат документи или не.

„Почти няма някой, който да няма работа. В момента има глад за работна ръка в България във всяка една сфера. Имаме огромен брой работодатели, които ценят именно тези работници. Те са съвестни, много от тях идват със специфични умения. Обществото ни се нуждае от хора. Ние сме от държавите, които се обезлюдяват, буквално.“

Независимо от наложеното схващане, че интеграцията е въпрос на политика, Диана Радославова е убедена, че „органично нещата много по-лесно се случват от долу нагоре“.

Като общество имаме потенциала да се усмихваме и да поздравяваме, а не да се плашим и да бягаме, категорична е Диана.

„Да те приемат като човек - във всички религии това го има – ние сме хора, дошли сме тук един път: един път идваме, един път си отиваме. В исляма също е казано да се обичаме един друг, да се уважаваме един друг, защото сме от един Бог“, казва Силсила.

„Аз съм агностик и идвам от страна със стари традиции в агностицизма. В страните от Близкия изток религиите са вървели ръка за ръка и са се развивали паралелно“, допълва я Фей. „У всекиго има толерантност към околните, докато не се появи сила, заради която хората започват да се мразят. Когато едно общество е достатъчно силно, разрешава различията и позволява на хората да говорят, сякаш създават симфония.“

„Можем да се учим и от силните, и от слабите си черти. Ако обществото е достатъчно силно, то не страда, просто защото някой мисли различно, изглежда различно или идва от място, различно от познатата среда“, убедена е Фей от Иран.

Фей често се е сблъсквала с отговора „Не”. В България това продължило осем години. Отговорът „Не”, когато си бежанец, но не си признат за такъв, тежи на много мигранти, решили да се установят тук.

„Смята се, че бежанецът изглежда съсипан, задължително е гладен и все се нуждае от нещо, но образът му не се изчерпва с тази картина“, казва тя.

Според Фей различните, ако не заплашват околните, са ценност за обществото, защото „общество, в което всички мислят еднакво, е много опасно“.

И ако попитате Фей защо е избрала обществото на България, тя ще отговори с въпроса: „Защо не?”. Неведнъж са я питали, неведнъж е давала същия отговор.

„В първия момент, когато със семейството ми пристигнахме в България, ни отведоха в отделна стая, настрани от останалите пътници, защото изглеждахме различно. Заради дрехите ни и цвета на кожата. Бях първата, отведена в отделен офис. Тогава бях на 25, но бях и много дребничка и не изглеждах на годините си. Първото нещо, което ме попитаха, беше: „22-ри май 1990 година - това ли е рождената Ви дата?”. Отговорих: „Да.” Но те решиха, че паспортът ми е фалшив, че сме направили нещо лошо, че нямаме истински документи“, спомня си Сара.

Това обаче не обезкуражава нея и семейството й.

„Това може и да е било първото ни преживяване тук, в България, но сега, когато си лягам вечер, затварям очи и си мисля за дома. Смятате ли, че мисля за Йемен? Не. Когато затворя очи през нощта, си мисля, че домът ми е тук.“

Дъщерята на Сара е родена в България. Казва се Ая. Името й значи „знак”. Кръстили я така, защото Сара преминала през много трудности и се помолила за знак, за да разбере, че все някога, все някак животът ще потръгне.

„Какво е домът? Къде е той? Започнах да чувствам, че домът не е конкретно място. Той е там, където се чувствам добре, с малкото хора около мен, които ме подкрепят и имат моята подкрепа. Хората, които ще ми помогнат по всеки възможен начин и ще ме напътстват. Така започнах да чувствам и хората около нас в България.

„Ходя по улиците и изглеждам различна, но се чувствам на мястото си, чувствам принадлежност. Съседите ми дават своите хубави усмивки, онзи поглед, когато изляза на улицата и, знам ли... Усещането е просто страхотно! Мъжът от цветарския магазин ме кара да се чувствам като Сара. Не като жената с хиджаба или арабката, или жената от Йемен. Просто Сара, която се разхожда с дъщеря си. Чувството е прекрасно! Толкова много хора го търсят, дори да не притежават нищо материално. Може би се нуждаят точно от това чувство. То е безценно. Не ти трябва да си някой или да правиш нещо специално, за да го споделиш. Трябва само да приемеш другия.“

Да възприемем имиграцията като уникална възможност и позитивно явление – за това призовава Диана Радославова.

Те са тук и са добре. Не прииждат, както си мислят мнозина. Няма да отминат, но и няма да оставят 100 беди след себе си. Искат да оставят знак. Може да е малък, може и да е голям. Може да е торта, дреха, дете или песен...