Разказ от бедуинското селище Дириджат

Израел откри летището си за туризъм, въпреки че строгите противоепидемични мерки силно затрудняват международните пътувания. С първите туристи след локдауна в пустинята Негев бяха и кореспондентите на БНР Феня и Искра Декало, които разказват от бедуинското селище Дириджат.

„Камилите пристигнаха“ - вестта се носеше над селището. От всички къщи излизаха възрастни и деца и бързаха към пътя от Мъртво море. Към тях се движеше керван. Заради седмиците с проливни дъждове, всички камили от селището бяха „изведени“ към каменистите брегове на Мъртво море. Трябваше да пазят тънките им глезени от калта. Сега „корабите на пустинята“ се завръщаха в бедуинското селище. То далеко не отговаря на представите ни за шатри и забулени мъже и жени в бели дрехи. Това е селището с най-много дипломирани лекари специалисти и аптекари на глава от населението, може би в целия Близък изток. Невероятното преобразяване започва от 1963-та година. Странната история на дедите си разказва Джабар Абу Хамат, дипломиран гид:

"Навремето, прадядо ми повел семейството си на юг. Имал достатъчно злато, за да купи земя. Това се случило през 1878 г. и пустинята Негев още била част от Османската империя. Не искал да плаща данъци, нито синовете му да служат в турската армия. Заселил се в пещерите на хълма над землището на своите 3 хиляди декара обработваема земя. В пещерите са живели и потомците му до 1963 г., когато Израел признава собствеността ни. Първото, което построили, е било училището. Най-важно за тях е било да дадат образование на децата си. След завършване на селската гимназия повечето младежи отиваха да участ медицина. Сега в израелските болници от най-южната до най-северната час на страната работят лекари, които са родени и продължават да живеят в Дириджат. При следването си в чужбина много от тях се женят, така че имаме снахи от цяла Европа. Те са състоятелни хора, построиха си големи и модерни къщи, предпочитат да пътуват до работата си в големите градове.

Макар и не толкова популярна като на лекарите и аптекарите е професията на юристите. Имаме 12 уважавани магистрати, които работят в Йерусалим, но много ни помагат да благоустроим селището. Това не е лесна работа. Има няколко организации в Израел, които трябва да се грижат за бедуините от пустинята Негев, но те вместо да си помагат, си пречат. Например, беше истинска одисея да водоснабдим Дириджат. Наложи се всичко да откопаем и поправим със собствени сили. И досега нямаме достъп до централното електроснабдяване, въпреки че кабелът минава само на 15 метра от селището. Единствените, които получават ток от Израел, са училището, поликлиниката и кметството. Всички останали сме на слънчеви батерии и генератори.

Въпреки икономическата криза заради пандемията, ние сме единственото селище в Израел с нулева безработица. При нас е срамно, ако някой не се труди. За съжаление все повече застаряват хората, които обработват земята. Надаваме се да се засили интересът към съвременните технологии в земеделието и това да привлече повече от випускниците на училището към агрономство и агроинженерство.

При нас липсва и престъпност. По-скоро имаме собствени начини да опазим имуществото си от набезите на други бедуини. Не мога да разбера как Израел, който има технологии да насочи ракета в зала, където има 7 души, които заседават около една маса, и да убие само един от тях, а другите да остана невредими, не може да проследи открадната кола, която бедуински крадци отвеждат за продан в Палестинската автономия. Не искам да коментирам... При нас наистина няма престъпност, дори не е прието да се пуши. Единственото кафето е голямото ни удоволствие. То се пече в нещо като голяма метална лъжица, така че някои зърна леко да прегорят, за да бъде приятно горчиво. След това се чука в огромен хаван.

Ритъмът на това чукане най-напред напомня на ход от камила, след това на препускане на кон, накрая звукът е като призив към всеки, който го чува, да дойде да пийне кафе при домакините".

В селището не са загърбили и туризма. Има 20 дипломирани екскурзоводи и собствена туристическа фирма. Предлагат на туристите и да пренощуват в пещерите, където преди са живели дедите им. В нишите в скалата са били оборите на кравите, конете и камилите. В свободното от училище време там работи гимназистът Атия Абу Хамат:

"В селището сме 1500 души от една фамилия. Уважавани сме от цял Израел и в чужбина, но не и от съседните села. Те не биха дали за жена на наше момче дори дъщеря на съвсем изпаднало семейство. Не биха взели наше момиче дори за четвърта жена на крайно бедни бедуини. В нашето село почти няма човек с повече от една съпруга. Традицията е да ѝ осигури максимално висок стандарт на живот. При нас има две матури. Преди да завършат училище и момчета, и момичета преминават много строг изпит пред старейшините на селото. Те са по домакинство и умение да спазват традициите. След това вече придобиват висше образование. Не се прави разлика дали ще учат момчетата, или момичетата. По това се приближаваме към европейските ценности, но другите бедуини ни считат за отстъпници“.