Константин Скоркин: Русия продължава да плаща висока цена за Крим

В интервю, публикувано тази седмица от АВС, Джо Байдън отговори утвърдително на въпроса убиец ли е Владимир Путин. И още - американският президент се закани, че ще накара руския "да си плати" за опита да манипулира миналогодишните президентски избори в полза на Доналд Тръмп - твърдение на американското разузнаване, отричано яростно от Кремъл. Почти едновременно със задействането на поредните санкции заради отравянето на Навални рублата моментално пропадна с повече от процент. Самият Путин отговори шеговито на тежките думи на Байдън, но Москва отзова посланика си от Вашингтон "за консултации". Изявлението на Байдън изглежда хвърли руско-американските отношения в най-голямата криза от години. Но всичко описано дотук едва ли звучи толкова необичайно предвид всички руско-американски кризи, които се изредиха след 2014-а. 

Тази седмица се навършиха 7 години от събитието, което тласна Съединените щати и Русия към тази спирала от кризи. Каква е равносметката за Путин и за руснаците 7 години след анексирането на Крим?

На въпрос защо Владимир Путин реши да присъедини Крим към Русия, пред БНР Константин Скоркин - журналист и коментатор в Московския център на „Карнеги“, отговори: 

„Мисля, че главната му мотивация беше да остане в историята. Той искаше да влезе в учебниците по най-нова история на Русия и го направи. Към това се прибавят и изброените от вас цели. Налице е и моментът със стратегическата сигурност. Русия трябваше да укрепи позициите си в Черноморския басейн, за да се застрахова от евентуален дрейф на Украйна към Запада и НАТО. Разбира се, имаше проблем и с рейтинга. Както знаем, преди 2014 г. в Русия имаше големи протести. Рейтингът на властта беше много нисък. В редиците на опозицията се оказаха различни сили - от крайно леви до крайно десни. Започна да се създава обединен фронт на опозицията... През 2014 г. Путин обърна ситуацията в своя полза, защото руското общество откликна с ентусиазъм на идеята за присъединяване на Крим и за възраждане на великодържавието. Рейтингът на Путин се увеличи до невероятни мащаби (се изстреля до небесата). Чрез намеса във вътрешните работи на Украйна Путин успя да преодолее политическата криза в Русия. В същото време опозицията беше разделена. Националистическата ѝ част нямаше как да не подкрепи курса към великодържавие. Либералната част естествено нямаше как да го подкрепи, но властта вече можеше да я обвинява в антипатриотизъм, в това, че изпълнява указания на Запада и че не иска да подкрепи връщането на изконни руски територии. С този ход Путин си реши много вътрешнополитически проблеми“. 

Това е т.нар. „кримски консенсус“. Какво става с кримския консенсус и с рейтинга на Путин седем години по-късно? 

До голяма степен кримският консенсус вече прекрати съществуването си. Еуфорията от присъединяването на Крим изигра голяма роля, но после започна да се изпарява. Отговорът на този дързък външнополитически ход станаха изолацията на Русия и западните санкции. Макар че те не доведоха до срив на руската икономика, постепенно тя започна да стагнира заради спирането на потока от инвестиции. Руснаците усещат това по собствените си джобове. Цената на Крим придоби материално изражение и затова не изглежда толкова привлекателна, колкото през 2014 г. 

Освен това, заради влошаващата се икономическа ситуация, властта в Русия предприе редица непопулярни мерки като пенсионната реформа. По този начин беше нарушен още един негласен консенсус между Путин и руското общество: всички ограничения на политическите свободи и на свободата на словото се компенсират от това, че Путин осигурява на хората достоен живот и социален комфорт. Неговата пенсионна реформа засегна социалния комфорт на най-уязвимите слоеве от населението и това се отрази както на рейтинга на Путин, така и на имиджа на властта като цяло. 

От една страна, както казахте, Русия плати и продължава да плаща висока цена за Крим под формата на санкции и изолация. От друга обаче нагледно показа на Запада, че може са действа достатъчно решително, ако е необходимо и че има някои червени линии, които не бива да бъдат преминавани. Правилно ли постъпи Русия тогава от гледна точка на собствените си интереси и можеше ли да действа другояче? 

Струва ми се, че тогава Русия разполагаше с множество лостове за въздействие, за да гарантира интересите си в Украйна, без да прибягва до използването на въоръжена сила или до някакви специални операции. Струва ми се, че Москва можеше да запази козовете си и да изиграе партията, а не да я разваля. 

Доколко реалистичен е обявеният наскоро от украинските власти план за деокупация на Крим? 

Не мисля, че авторите на плана вярват, че Украйна може да си върне Крим в обозримо бъдеще. Мисля, че това е принципен въпрос за сегашния лидер на Русия и за потенциалните му приемници, ако искат да запазят рейтингите и властта си. Украйна не може да се примира със загубата на Крим. Ще се опита да привлече някаква международна подкрепа за кримската платформа. Това може да стане повод за някакви поредни санкции срещу Русия. Не вярвам обаче, че е реалистично осъществяването на този план в близко време. 

Друга болна тема за руско-украинските отношения е ситуацията в Донбас. Очевидно Киев няма намерение да изпълнява Минските споразумения, а Москва не иска да ги преразглежда. Има ли изход от задънената улица? 

Напълно сте прав, че донбаската ситуация е в задънена улица. Позициите на страните са принципно противоположни по основния въпрос - въпроса за предаването на контрола върху руско-украинската граница. Украйна иска първо да получи контрола върху границата, да демилитаризира територията, която в момента не се контролира от Киев, и едва след това да има избори, да се формират някакви политически органи, т.е. да се прилага политическата част на Минските споразумения. Русия иска първо да бъде приложена политическата част: произвеждане на избори, приемане на промени в украинската конституция за особения статут на Донбас и накрая предаване на контрола върху границата. 

От гледна точка на Украйна това всъщност е план за конфедерализация на страната. В състава A се включва административна единица, в която ще живеят голям брой руски граждани, доколкото Русия активно раздава там свои паспорти, която ще бъде на практика политически независима от Киев, но в същото време ще влияе на киевската политика. Естествено този план е неприемлив за Украйна. Навремето Минските споразумения бяха подписани, когато украинската армия претърпя поражение по време на антитерористичната операция в Донбас. Трябваше спешно да бъдат прекратени бойните действия и да бъде сключен мир.  Порошенко се съгласи на тези условия, без да възнамерява да ги изпълнява. Не възнамерява да ги изпълнява и Зеленски. 

Ситуацията остава достатъчно напрегната. Какво да прави Русия в тази ситуация? Русия продължава да държи на буквата на Минските споразумения и смята, че Донбас трябва да бъде реинтегриран в Украйна, като статутът му на отделна автономна единица бъде закрепен в украинската конституция. Очевидно стратегическият разчет на Русия е, че ако има свой анклав в състава на Украйна, то ще може да влияе върху политиката ѝ. Т.е., да възпира Украйна от встъпване в НАТО и от сближаване със западните структури. Това е план за удържане на Украйна в орбитата на Русия. 

Времето минава. Донецката и Луганската народна република все повече се отдалечават от Украйна. Те имат напълно различен дневен ред, различно информационно поле и съответно се стремят към сближаване с Русия. Дали обаче е възможно да се присъединят към нея? Естествено, че никой няма да присъединява Донбас в близко време. Поне докато действа минският процес и докато вървят тези преговори. Русия ще увеличава влиянието си, но засега и дума не може да става за присъединяване. Републиките ще съществуват под формата на руски протекторати като други самопровъзгласени и непризнати републики на територията на бившия Съветски съюз: Приднестровието, Южна Осетия и т.н. 

Преди около две години руският министър на външните работи Сергей Лавров каза в интервю за радио „Комсомолская правда“, че Русия не може да си позволи да загуби цяла Украйна заради Донбас. Думите му бяха в отговор на обвиненията, че политиката на Москва в Донбас е прекалено предпазлива. Тогава се запитах дали всъщност Русия вече не загуби цяла Украйна заради Крим. 

Да, естествено. 2014 г. се превърна в повратна точка в отношенията между двете страни. Русия имаше много лостове за въздействие, за да успее да намери общ език с новата власт в Киев. Да защити интересите на рускоезичните граждани и да не загуби политическото си влияние. Затова този рязък ход през 2014 г. сложи край на дружбата между Русия и Украйна за дълги години напред. Руският бизнес катастрофално загуби позициите си в Украйна, последваха взаимни санкции, единствената сфера, която остана е транзитът на газ, за чиито условия постоянно се водят спорове. Проруските политици също загубиха влиянието си, защото  голяма част от територията остана извън политическото поле на Украйна. В Крим и част от Донбас винаги се е гласувало за проруски политици. Така проруските политици в Украйна, наследниците на Партията на регионите, никога вече няма да могат да получат такава популярност, каквато имаха до 2014 г. Това е голям разрив между две много близки братски страни. 

Интервюто с Константин Скоркин можете да чуете в звуковия файл.