Адам Туз: Демокрацията не ни подвежда

Ширеща се бедност. Ширеща се пропаст между бедни и богати. Най-силно са ударени най-уязвимите - тези, които нямат удобни жилища, работа онлайн и сигурен интернет, а разчитат  на ниски възнаграждения в сивия сектор или на работа в сектора на най-нископлатените услуги. Така е не само в Африка - южно от Сахара, в Близкия изток или Латинска Америка - „обичайните заподозрени“ - но и в богатите страни на Запад. Това е най-кратката равносметка от изминалата една година пандемия, сочи професор Адам Туз от Колумбийския университет:

"В Съединените щати едно от шокиращите неща, които се случиха миналата пролет, бе, че средната заплата се повиши точно когато кризата настъпи. И се повиши, защото толкова много хора с ниски възнаграждения бяха изхвърлени от трудовия пазар. Това бе опустошителен удар по обществата, в които и преди имаше неравенство. Затова си мисля, че мерките за възстановяване, за стимулиране и спасяване на икономиката са абсолютно неотложни. И сега, през 2021-а, и по-нататък. Защото по същество кризата, с която се борим, е социална".

А не е ли кризата и политическа? Американците платиха скъпо за кавгите между президента Тръмп и демократите, които забавиха приемането на втория спасителен пакет малко преди Нова година. Сега битката за следващия, трети пакет в Конгреса се закучи с процедурни хватки срещу предложението на Бърни Сандърс за минимална заплата от 15 долара на час.

В Германия през 20-те години на миналия век се справиха с хиперинфлацията чрез извънредни укази и практическо изключване на парламента. Необходима ли ни е конституционна реформа днес?

Според проф. Туз събитията в Съединените щати от последната година наистина поставят въпроса дали демокрациите са способни да се отзоват адекватно на предизвикателствата като днешното:

"В Съединените щати, през март 2020-а Конгресът се задейства забележително бързо. За броени седмици той произведе пакет от мерки, възлизащи на почти 3 трилиона долара. Това бе без прецедент в американската история. За да се случи обаче, социалноикономическата криза трябваше съвсем да е надвиснала над главите ни. Безработицата нарастваше до невиждани преди това равнища. Политическите звезди, така да се каже, трябваше да са подредени по правилния начин, за да гласуват републиканците за този пакет. Техният човек бе в Белия дом, ноемврийските избори предстояха. А стимулът не бе само за работниците и за хората с ниски доходи, а и в подкрепа на бизнеса и по-заможните. Това бе политическа сделка.

Но тази политическа сделка се разпадна през лятото. И това не бе учудващо в едно толкова разделено общество със силно разделена политическа класа.

Един от начините, по които това напрежение се преодолява, е чрез по-голяма роля на институции като централните банки, на които не се налага да чакат сформиране на парламентарни мнозинства за едно или друго свое решение. Но монетарната политика не достига директно до джобовете на хората. Ако позволим на централните банки да разпределят парите, ще погазим принципа на парламентарната демократична система, в която властта над бюджета е ключът.

От събитията в Съединените щати обаче може да се извлече и по-позитивен урок. В крайна сметка значително мнозинство от американците гласува за Демократическата партия, която обеща да донесе допълнителни спасителни пакети. Демократите вече осигуриха един спасителен пакет, макар и да им отне месеци, а сега са на път да донесат и още един. Не толкова бързо, колкото трябва да бъде, и това поставя най-бедните в риск. Но не би било справедливо да заключим от историята през 2020 и 2021 г., че демокрацията се е провалила. В този момент американската демокрация е на път да отговори конструктивно на кризата. Макар и да има хора, които биха предпочели да видят свои съграждани да гладуват, отколкото да позволят по-големи разходи на държавата".

Демократите обаче не водят ли Съединените щати в грешната посока? Бившият финансов министър Лорънс Съмърс предупреди, че спасителният пакет, предложен от администрацията на Байдън, надвишава твърде много очаквания спад в доходите на американците и така ще създаде условия за инфлация. Ако планът Байдън е лекарство за икономиката, няма ли опасност то да бъде предозирано?

"Основното възражение на Съмърс срещу плана Байдън е, че не е достатъчно фокусиран върху инвестициите. Тук той има право - забележително е, че демократите се канят да похарчат 1 трилион и 900 милиарда долара без на практика и 1 цент за инвестиции. Това, което тревожи Съмърс, е, че след като тази сума бъде гласувана и разпределена за други цели, няма да остане възможност за инвестиции през тази година, а времето за конструктивни решения е наистина твърде кратко. Съмърс е ветеран от администрацията на Обама и са му останали доста белези от онова време. Рискът от инфлация го безпокои, защото тя би могла да попречи на една бъдеща инвестиционна програма.

Може да се каже, че американците поемат риск. Правят го въз основа на преценката, че опасенията от инфлация са пресилени, че няма да се стигне до повторение на кумулативната инфлация от 70-те години и че дори да се стигне до известна инфлация, то тя няма да е непременно нещо лошо. И ако ескалира твърде бързо, Федералният резерв ще има достатъчно средства и инструменти да я спре. Той просто трябва да позволи на лихвените проценти да се повишат. Едно време не беше толкова просто, но тогава профсъюзите в Америка бяха много по-силни и можеха заедно с работодателите да предизвикат възходяща спирала от заплати и цени".

Какво ще стане, ако най-лошите очаквания се сбъднат? Как ще се отрази на Европа и света финансово дестабилизиране на Съединените щати?

"Финансова нестабилност в Съединените щати ще се отрази на всекиго. И няма нужда да говорим за нея хипотетично. Тя се случи през март миналата година. Глобалната финансова система се крепи на пазара на облигации в Съединените щати. Огромният 20-трилионен пазар на американски дългове.  Този пазар трябва да бъде абсолютно стабилен. Винаги трябва да има купувачи за облигациите, които американското финансово министерство иска да пласира. Тъкмо това условие изчезна през март 2020 г. Не просто пазарът бе нестабилен - ликвидността се срина. Това незабавно се отрази и на американската финансова система, и на еврозоната, и на развиващите се пазари.

Това се случва за втори път след 2008 година, макар този път да не бяха засегнати частните банки. Видяхме обаче колко бързо и масирано реагираха този път централните банки. Ако възникне отново риск за финансовата стабилност в Съединените щати, този път ще има много малко колебания как да се процедира. Шокова вълна в световната икономика ще има, но при мащаба на интервенцията на централната банка, който видяхме преди година, не мисля че има място за притеснения от катастрофа. Не мисля, че ще стигнем до ръба на пропастта, както бе през 2008 г.".

Ключов политически проблем, който изникна от кризата от 2020 г., е какво да правим с дълговете.

"Всички страни по света повишиха чувствително дълговото си бреме по време на пандемията. За това си има съвсем основателна причина. Държавата абсорбира финансовия шок за частните компании и осигури подкрепа за домакинствата, без да повишава данъчното облагане. Това бе най-правилният подход в криза като тази. Но то повдига опасенията за поносимостта на тези задължения в дългосрочен план.

Когато стигнем до много високи равнища на задлъжнялост като това в Италия с над 150% от брутния вътрешен продукт или Япония с повече от 200% от БВП, въпросът е доколко пазарът има желание да държи такъв дълг. Често инвеститорите започват да разпродават облигациите. Получава се лавина, която трудно се контролира. Тук ролята на централните банки е ключова".

Могат ли дълговете, които трупаме днес, да набъбнат дотолкова, че един ден да се окажат непоносими? В писмо, публикувано наскоро във водещи европейски издания, група от икономисти посочи, че Европейската централна банка държи една четвърт от публичния дълг в еврозоната - 2,5 трилиона евро. Не би ли трябвало Европейската централна банка да го опрости?

"Според мен това е лоша идея. Фундаментално лоша идея, защото е ненужна. Докато задълженията са към Европейската централна банка, това са дългове, които дължим сами на себе си. Защото акционери в централната банка са всъщност гражданите, данъкоплатците. Когато плащаме лихви на ЕЦБ, плащаме на себе си. Така че няма причина, не е нужно да отменяме този дълг - дългът към ЕЦБ вече не представлява заплаха за доверието на финансовите пазари към заемополучателя. Той е неутрализиран".

Но не е ли по-добре вместо да обслужваме дългове, които дължим на самите себе си, да си спестим тези разходи и да използваме така спестените средства за инвестиции и социални проекти? Това е аргументът на икономистите, които апелираха пред Кристин Лагард за опрощаване на дълговете.

"Сумите, с които в момента изплащаме лихвите по задълженията към ЕЦБ, не би трябвало да ни пречат да провеждаме социална политика. Напълно подкрепям идеята за преразпределяща социална политика и за публични инвестиции, които да са дългово финансирани. Но ако приоритетът е да провеждаме политика на икономически растеж и справедливо разпределяне на социалните блага,  последното нещо, което ни трябва, е да предизвикаме шок у инвеститорите чрез опрощаване на дългове.

Никой не иска да го изрече високо, но това, което на практика се прави, е монетизиране на дълга. Въпросът е как да сдържаш инфлационните очаквания, които възникват в такъв случай. Когато изкупуваш облигациите от частните кредитори, ти им плащаш в брой. Така че не избягваш от монетизацията, а натоварваш баланса на Централната банка.

Това е един вид политически жест. Логиката му е напълно разбираема. Проблемът е, че ефектът - неутрализирането на дълга като средство за натиск на пазарите върху демократично избраните правителства, се постига чрез стабилизирането му в Централната банка".

В последното тримесечие на 2020-а в еврозоната се загнезди дефлацията - само миналия месец цените скочиха, но това се отдава на моментни фактори. Днес Италия, Германия остават затворени заради бавното ваксиниране и бързото разпространение на новите щамове. Дори германците, които са с относително най-добри перспективи в Европа, не са сигурни дали ще се съвземат през 2022-а. В тези условия, все още ли е немислима депресията?

"Мисля, че е немислима, защото за да се стигне до депресия трябва да се случи умишлено, политически мотивирано оттегляне на държавната подкрепа за икономиката. Нагледахме се на такива примери в еврозоната във времето на бюджетние икономии, при прехода в посткомунистическите общества, през 30-те години на ХХ век, когато златният стандарт и ортодоксалната по онова време финансова мисъл наложиха продължителна дефлация.

Предвид скоростта, с която политиците реагираха през 2020 г., и предвид плановете за тази и следващата година пропадане в депресия едва ли ще се случи. В Европа обаче не виждаме такова бързо възстановяване, както в Съединените щати. Изгледите за еврозоната да постигне това са към края на 2022 г. Така че, всичко което ЕЦБ и правителствата сториха през 2020 г., просто не бе достатъчно. NextGenerationEU (750-милиардният инструмент за възстановяване, одобрен през  декември) е един наистина забележителен политически акт, и България ще спечели доста от него. Но от макроикономическа гледна точка - ако погледнем нивото на цените, ако погледнем заетостта, производството, този акт просто не е достатъчен".

В първата си реч пред парламента, след като бе избран за министър-председател на Италия, Марио Драги говори за необходимостта от „реконструкция“ на страната, както след Втората световна война. Ще имат ли шанса страни като България и Италия да се трансформират към по-добро с NextGenerationEU?

"Бихме могли да се надяваме. С грантовете от Брюксел поне една пречка е премахната - недостигът на финансиране. Това е особено важно за италианците с техните значителни дългове. Но предизвикателството за Италия е видимо. Политическата криза там през януари и февруари, в резултат на която дойде на власт Марио Драги - макар самият той да не е участвал в избори - ни дава представа колко висок е залогът.

Марио Драги дължи репутацията си на онази фраза от 2012 година, когато като шеф на Европейската централна банка обеща да направи всичко, за да спаси еврото. Този път обаче магически думи и заклинания няма да са достатъчни. Днес в Италия брутният вътрешен продукт на глава от населението е 15% от това, което бе през 2007 г. Това положение е нетърпимо в дългосрочен план. Италия изживява криза на поколението. Въпросът сега е за реформиране на образователната система, на правната система, на пенсионната система, на ребалансиране на социалната система в полза на младите. Само такива промени ще дадат шанс на Италия за растеж, но няма вълшебни фрази, с които да ги сбъднеш. Така че Марио Драги е пред голямо изпитание и прояви смелост като го пое. Но това бе и знак за отчаянието на италианския политически елит".

Огромно изпитание, но и огромна възможност?

"Без съмнение е голяма възможност. Говорим за 10 процента от италианския брутен вътрешен продукт за петгодишен период. България също ще получи значително финансиране. Това е огромен шанс, но шансът те принуждава да избираш и да харчиш разумно. Това е огромно изпитание за всички страни получатели. Изпитание е и за Европа като цяло, защото съгласието за тази програма  бе постигнато чрез убеждаване на скептиците, каквито са нидерландците, австрийците. Изключително важно е да им бъде демонстрирано, че NextGenerationEU работи. А ако не проработи, изгледите няма да са никак добри, нали?".