Коментар на Петър Волгин: Майдан в Русия е невъзможен

Преди двайсет години Русия изостави политиката на Елцин, която доведе страната до колапс, и започна да възстановява силите на държавата. Както във вътрешен, така и в международен план. За сравнително кратък период стана ясно, че отсега-нататък съветите на МВФ, Световната банка, Белия дом и всякакви останали чуждестранни центрове на власт ще бъдат приемани в Москва не като свещени скрижали, а просто за сведение. От този период датират и опитите на въпросните властови центрове да променят тази ситуация, т.е. да инсталират свои хора в Кремъл, които да бъдат copy-paste на Елциновите. И понеже на всички беше ясно, че това няма как да стане по нормален начин, чрез избори, защото огромното мнозинство от руските граждани нямат никакво намерение да се връщат във времето на упадъка от 90-те години, беше измислен номерът с „подкрепата на демократичните процеси“

По чистосърдечното признание на Виктория Нюланд, която, както разбрахме от един нейн телефонен разговор, няма особено високо мнение за ЕС, а сега Джо Байдън отново я назначи на висок пост, Съединените щати за 23 години са похарчили 6 милиарда долара за „развитието на демокрацията в Украйна“. Щом в Украйна са дали толкова, представете си какво е изливано в Русия. А какво се крие зад въпросния евфемизъм „подкрепа на демокрацията“? Казано съвсем откровено и политически некоректно, това означава създаване и финансиране на мрежа от неправителствени организации и медии, които трябва да промиват мозъци. Основното послание на тази мрежова структура е следното – „всичко в Русия е лошо, властта е изначално престъпна, а колективният Запад ни носи светлина и благоденствие“. Идеята на авторите на този проект е, че след дълги години работа по този начин, в един момент руснаците ще повярват на тези внушения, ще свалят неудобните на Вашингтон руски политици и ще сложат в Кремъл сговорчиви хора.

Точно това се случи в Украйна и това именно е същността на понятието Майдан. Според тази концепция няма значение как са гласували хората на изборите. Използва се някакъв повод за недоволство и биват активирани „нашите хора“ в съответната държава. Не е нужно те да бъдат мнозинство. Може и малко да са, но да са достатъчно активни и добре представени – НПО-активисти, журналисти, и, разбира се, недоволни представители на политическия и икономическия елит. Тази формула проработи в Киев през 2014 г., когато едни „борци за демокрация“ свалиха законно избраното правителство. Нейните автори толкова се вдъхновиха от успеха, че решиха да я приложат не само в други бивши съветски републики, но и в самата Русия.

За целта беше впрегнат огромен финансов и медиен ресурс. Дори бяха създадени „герои на съпротивата“, като толкова популярния в момента Алексей Безсмъртни, известен още и като Берлинският пациент. Проблемът на авторите на подобни концепции е, че те имат успех единствено сред един много тесен кръг либералстващи руснаци, сред една част, и то не особено голяма, от московския и петербургския офисен планктон. Говоря за руските „умни и красиви“, които са също толкова едноизмерни, предвидими и нахални, каквито са и българските им колеги. Между консумацията на смути и вегански сандвич умнокрасивият руснак намира време да прасне няколко туита срещу „диктатора Путин“ и да се закълне във Фейсбук, че е готов да даде живота си за освобождаването на Навални и за установяване на либералната демокрация в Русия. Известно време се чуди дали да отиде на поредния митинг, организиран от „несистемната опозиция“. От една страна го е страх да не изяде някой шамар, но пък от друга се блазни от мисълта колко много селфита ще си направи, как ще ги сложи в Инстаграм и после ще се радва на лайковете на френдовете.

Ето това е въпросната либерална среда, на която чуждестранните властови центрове разчитат да свали Путин и да установи управление, което едно към едно да повтаря Елциновото.Проблемът е, че тези хора, наричащи сами себе си „креативна класа“ и отгледани в грантовите московски оранжерии, нямат никаква представа какво искат нормалните руснаци. А нормалните руснаци искат нормални неща, каквито искат и повечето хора по света. Да имат добри доходи и страната им да бъда уважавана. Тоест точно обратното на това, което беше Русия по време на управлението на Елцин. Процъфтяващата тогава либерална демокрация доведе до това, че огромен брой руснаци изпаднаха под чертата на бедността, а страната им се превърна в посмешище в чужбина. Всеки, когото не го мързеше, си упражняваше остроумието върху Русия, включително и треторазредните чиновници в Държавния департамент и Европейската комисия.

Едва ли има нормални хора, извън средите на грантовата интелигенция, които да искат връщането на това време.

Затова и вероятността от организирането на успешен Майдан в Русия е толкова малка. Разбира се, нищо не може да бъде изключено, но независимо от обилните финансови струи, с които бива заливана „несистемната опозиция,“ чуждите донори едва ли ще дочакат инвестициите им да бъдат изплатени. Щедрите чужбински дотации безспорно помагат на НПО-активистите да се сдобият с последния модел Айфон, благоприятстват създаването на поредния либерален Голем, около когото да подскачат в малоумен екстаз умнокрасивите граждани и гражданки, но дотук. Просто не всичко се купува с пари. Даже и с много пари не се купува всичко.