Коментар на Петър Волгин: Има ли напрежение между БСП и Румен Радев

Когато през лятото на 2016 г. БСП издигна кандидатурата на ген. Румен Радев за президент, много хора бяха скептични към неговите шансове за победа. Шефът на ВВС не беше популярно лице, нямаше никакъв политически и медиен опит. Изглеждаше невъзможно такъв човек да победи машината за печелене на избори на ГЕРБ. И въпреки това невъзможното за много хора се случи. Румен Радев стана президент. Най-глупавият въпрос, който, между другото се задава и до днес, е следният – благодарение на собствените си качества ли спечели Радев или благодарение на подкрепата на БСП. Казвам, че дълбокомислените разсъждения по тази тема са безсмислени, защото всичко е ясно. Благодарение и на двете. Румен Радев има много качества, но ако зад него не беше застанала сериозна партия като БСП, никога нямаше да стане президент. И обратното. Колкото и възможности да има БСП, ако беше издигнала нефелен кандидат, никога нямаше да победи.

Обръщам внимание върху тези очевидности, защото забелязвам, че напоследък се правят опити да се вкара напрежение между БСП и президента. Изглежда някакви хора са решили, че Румен Радев може да повтори своя мандат дори и без помощта на социалистическата партия. Май се опитват да му внушат, че трябва да се дистанцира от БСП и да търси подкрепа другаде – в средите на либералната десница, например. Ако Румен Радев наистина повярва на една такава хипотеза, това ще бъде най-прекият път към загуба на изборите. Жълтопаветната десница може и да го възприе като временен съюзник по време на летните протести срещу управлението на ГЕРБ, но тя никога няма да го хареса искрено. За снобеещите градски либерали Румен Радев винаги ще си остане „човек на Кремъл“, „ватник“, „фуражка“. Ето защо е абсолютно безсмислено президентът да търси нови приятели тъкмо сред тази компания. Няма да намери такива, а единственото, което би последвало, е много леви избиратели да му откажат подкрепата си, заради флирта с десните.

Факт е, че за да бъдеш успешен политик, трябва да привличаш нови съюзници. Обаче и тук най-важна е мярката. Ако се опиташ да се харесаш на всички, най-вероятно е накрая никой да не те хареса. Политическата всеядност никога не води до добър край. Един политик трябва да бъде верен преди всичко на избирателите си, на тези, които са му осигурили развитието в кариерата. Почне ли да им изневерява, почне ли да търси подкрепа навсякъде, с него е свършено. И това се отнася не само до отделни политици, но и за цели партии. Спомнете си какво се случи с класическите леви партии по целия свят, когато зарязаха традиционните си избиратели от средите на работническата класа и решиха да заложат на градските либерали. Защото този подход им изглеждаше модерен. Шефчетата на партиите от Социнтерна явно смятаха, че е много фешън за тях да гласуват онези с колелата, почитателите на лимеца, пиещите смути. Какво обаче произтече от този напън за „модернизация“ на традиционната левица? Работниците престанаха да гласуват за левите, а офисният планктон от големите градове или не си даваше труд да гласува или си харесваше някакви маргинални либерални партийки. Така класическата левица се самоуби, а някогашните й верни избиратели започнаха да гласуват за партии като френския Национален фронт или за политици като Борис Джонсън и Доналд Тръмп.

Ето защо най-важното нещо за един политик е да знае какво точно искат избирателите му. И да се съобразява с техните желания. Ако, например, твоите избиратели са убедени, че Крим е неделима част от Руската федерация, ти трябва да защитаваш именно тази позиция. Ако твоите избиратели смятат, че приемането на Истанбулската конвенция ще донесе повече вреди на България, отколкото ползи, ти също трябва да си на това мнение. Да, възможно е да споделяш друга позиция. В такъв случай си търсиш друг електорат. От жълтопаветните среди, да речем. Предимството в този случай е, че ще познаваш избирателите си по име. Недостатъкът е, че чувствата на този малоброен електорат са твърде изменчиви. Кълнат ти се в любов, но в момента, в който кажеш някоя политически некоректна дума, те обявяват за враг.

Президентът Радев трябва да е наясно, че без левия електорат няма шанс за втори мандат. Вярно, на президентските избори през 2016 г. той привлече не само леви хора. Само че основната заслуга за победата му принадлежи именно на структурите на социалистическата партия. В БСП също трябва да знаят, че на практика е невъзможно да спечелят президентските избори с кандидат, различен от Радев. Структурите са важни, но ако кандидатът няма собствени силни качества, загубата е сигурна. Пак си припомнете последните президентски избори. Цялата безкомпромисна изборна машина на ГЕРБ стоеше зад Цецка Цачева, целият държавен апарат работеше за нея и въпреки това тя загуби. Защото хората не разпознаха в нея добрия президент. Сътрудничеството между президента Радев и БСП трябва да продължи. От него печелят всички. А от един евентуален разрив между тях всички ще бъдат губещи.

Коментар на Петър Волгин в предаването „Политически НЕкоректно“ можете да чуете от звуковия файл.