София Лундберг: Отговорността да си щастлив си е изцяло твоя

"За мен лично няма особена разлика. Аз винаги работя от вкъщи. Затова се шегувам с всички, че в момента целият свят изживява един интензивен курс по това как да бъдеш писател. Малко е самотно понякога. Най-тъжно ми е за по-възрастните ми близки и хората, които трябва да са много внимателни, те са толкова тъжни и уплашени. Боли ме. Времената, мисля, че са наистина болезнени", каза за БНР и предаването "Нощен хоризонт" София Лундберг.

Заедно с 16-годишния си син Лундберг живее в апартамент, намиращ се на остров в близост до Стокхолм. Това ѝ осигурява спокойствието, от което има нужда всеки уважаващ себе си писател.

"Островът се намира много близо до Стокхолм. Отнема не повече от 15 - 20 минути, за да стигнеш до града с колело. Имаме много природа - гори, прегърнати от океана. Тихо и спокойно е. Харесвам природата. Харесва ми да съм навън, на разходка. Имам куче, с което ходим из гората всеки ден. Моят работен ден започва там. Затова, когато излизам, казвам, че отивам на работа", допълни Лундберг.

Работила като журналист и редактор на списание, София Лундберг разказва, че е писала по почти всякакви теми.

"Работила съм по всякакви теми. От бизнес до психология. Строителни материали, интериорен дизайн, писала съм в страшно много списания. Работила съм като журналист почти 20 години. Накрая бях редактор и не пишех чак толкова. Започнах като журналист на свободна практика. Харесваше ми да пиша за пътувания".

София Лундберг израства в интересно семейство. Родителите ѝ са широкоскроени и интелигентни хора. Въпреки липсата на книги в дома им. Как се израства в къща без книги?

"Това беше проблем за мен, защото аз постоянно търсех книги. Четях всичко. Дори рекламите по брошурите, които идваха вкъщи, просто за да прочета нещо. Мисля, че е добре да четеш много различни неща, без да си поставен в рамките на това някой да ти казва кое е добра литература. Моето семейство беше много креативно. Баща ми е джаз музикант. Майка ми е много добра в дизайна. Те бяха бохеми. Забавно е да израснеш в подобно семейство. Никога не изхвърляха неща, които смятаха за важни. Килерът ни винаги беше пълен с предмети от баба ми и дядо ми. И все още е. Ако имам нужда от нещо, каквото и да е, отивам до родителите си и проверявам в килера".

Кои са първите книги, пленили въображението на София Лундберг?

"Четях книги за малки деца посветени на момичето Анабела. Това бяха просто истории от всекидневния живот. Нищо специално, но много харесвах тези книги. Помня, че страниците бяха разкъсани. След това харесах и „Анн от Зелените покриви“ и „Малки жени“. Четях всичко. Бях много млада, когато се запознах с творчеството на Достоевски и Хемингуей, защото започвах да чета всичко, което откривах. Не знаех много. Не знаех кое е за мен, кое е твърде сложно за възрастта ми. Казвах - дайте ми книга и ще я прочета".

Пътешествието в света на литературата довежда София Лундберг до написването на световния бестселър „Червеният тефтер“ (издаден на български език - бел. ред.) - история за пътуването, любовта и търсенето на смисъл в един объркан свят.

Книгата е преведена на 36 езика. За написването София се вдъхновява от историята на сестрата на баба си - Дорис. „Червеният тефтер“ ни запознава с 96-годишната Дорис. В края на живота си тя решава да опише и запази историите, които са я оформили като човек.

В „Червеният тефтер“ възрастната Дорис иска да остави историите си за поколенията. Истории, които всеки възрастен човек крие надълбоко в сърцето си - подобно на безценна скъпоценност. Важно е да запазим тази мъдрост, категорична е София Лундберг:

"Мисля, че е много важно. Защото те имат толкова много житейска мъдрост. И, понякога, когато хората остареят, започваме да се държим с тях сякаш са деца. Те не са. Живели са цялостни животи и имат толкова много опит. Когато посетиш възрастен човек и го попиташ какво има за вечеря, какво ще ядем - ще получите един и същи отговор. Но ако отидеш при възрастен роднина и го попиташ за първия път, в който е излязъл на среща, ще бъдеш посрещнат от съвсем различен отговор. За мен книгата е главно за това. Любовна история е също, но най-важната тема е това да напишеш спомените си, да се вслушваме във вътрешния си глас - разбирайки се един друг".

Литературната Дорис стига дори до модните подиуми на Париж… в една твърде ранна детска възраст. Този мотив в „Червения тефтер“ е вдъхновен от реалните преживявания на авторката.

"Отидох в Париж съвсем сама, когато бях 14-годишна. Бях твърде млада, а светът - твърде жесток. Тогава, през 80-те години модния свят не беше толкова хубаво място. Дискусиите по темите, за които днес говорим, не съществуваха. Беше твърде жесток свят. Изпращаха млади жени от цяла Европа в Париж. Твърде млади. Аз съм много критична към това. Има много неща, които могат да се дискутират по тази тема. Синът ми твърди, че трябва да напиша книга по тази тема. Може би един ден. Сега обаче преживяванията ми в Париж са все още твърде дълбока рана“.

Въпреки че „Червеният тефтер“ е разказ за силата на духа и желанието да оставиш истории след себе си, в книгата не липсва и горчиви моменти.

"От една страна е и много тъжна история. Дорис никога не намира истинската любов, с която да изживее живота си. Има много хора, които живеят сами и постоянно търсят правилния човек. Сложно е. Любовта е нещо много сложно. Мисля, че всички можем да се съгласим с това. Понякога вярваме, че зависим от някой друг, за да сме щастливи. Но това не е така. Отговорността да си щастлив си е изцяло твоя. Понякога се предоверяваме на някого, за да се грижи за нас или да ни обича", смята шведската авторка.

Отскоро на пазара може да откриете и новата книга на София Лундберг - „Питанката е половин сърце“. Любопитното заглавие хрумва на авторката докато осмисля един от важните моменти в „Червеният тефтер“.

"Историята в тази книга е за Елин - тя е много успешен фотограф, живее в Ню Йорк. Прави фотосесии с различни известни личности. Женена е и има дъщеря на 17 години. Но един ден, когато се прибира от работа, получава писмо от приятел от детинство от Швеция. Писмото пристига от едно детство, което тя е направила всичко възможно да запази в тайна. Тя е в 40-те си години, но това писмо я връща към детството. Изведнъж тя забелязва някои неща в Ню Йорк, които ѝ напомнят за минали случки, през които е преминала като дете. Читателят ще я срещне в настоящето и в миналото, когато е още малка. Историята е за това как да се простиш с миналото. Понякога ние се опитваме да крием откъде сме тръгнали. Правим всичко възможно да станем известни личности. Мисля, че много хора, които са преминали през тежко детство, опитват да компенсират като са добри във всичко и се опитат да ощастливят всички - това е Елин. Не ставаш топъл и откровен човек като правиш това. Ето защо Елин трябва да се върне към корените си, да си прости и отново да стане щастлива".