Можем да разберем различните, когато отворим сърцето си за тях

В София работи единственият засега не само в страната, но на целия Балкански полуостров „тъмен ресторант“, в който гостите могат да влязат в обувките на незрящите домакини.

Вечеря на тъмно е социален експеримент, в който хора с нарушено зрение въвеждат за кратко желаещите да се потопят в тъмнината. Гостите се адаптират в непрогледния мрак с помощта на звуци, допир и вкусове.

Посрещнати от незрящите служители, които тук не се наричат сервитьори, а домакини, прекрачваме прага на залата за хранене. Първите стъпки са плахи и несигурни. Не тъмнината, а неизвестността поражда страх. Чувството, че ще се спънеш в препятствие, ще паднеш или ще се удариш в стена не те напуска, докато не заемеш мястото си на масата. Да излезеш от зоната си на комфорт понякога е хубаво, разказва посетителят Боряна Драганова.

„С първите стъпки на влизането определено усетих дискомфорт, малко ми се сви под лъжичката. Имах усещането, че има стъпала и препятствия, които ще трябва да преодолявам и няма да знам къде са. Това беше страхът ми. Когато усетих стола и масата, определено се почувствах по-спокойна. Усетих, че в тъмнината човек се чувства много комфортно.“

Когато общуването между хората преминава в пълен мрак, комуникацията е пълноценна, а предразсъдъците и излишната суета - оставени на прага.

„Няма притеснението отсреща дали ме приемат в момента, как реагират на това, което казвам. Аз казвам това, което мисля и съм искрена и съответно от другата страна, когато друг говори, аз го чувам някак си по-ясно, по-добре, с цялата си същност, а не само с ушите си.“

В мрака разбиранията за храната също се преобръщат - в тъмното посетителите трудно различават сервираното в чиниите и до приключването на вечерята не знаят какво консумират. Усещат вкусове и аромати, които не са предполагали, че съществуват.

„Открих, че всяка хапка има по-различен вкус, когато не виждаш какво ядеш. Изключително удоволствие е да пиеш вино на тъмно“, допълва Борислава.

По време на интензивното емоционално преживяване гостите на ресторанта се доверяват на онези, за които животът в тъмнина е съдба, а не бягство от реалността. При  смяната на ролите незрящите хора се превръщат във водачи на виждащите. 

Преживяването променя нагласите. „Успях да придобия поне малко усещане за техния свят и колкото и да ме шокира, ме развълнува много. Смятам, че гледам с едни по-широко отворени очи на света, който ме заобикаля. Усетих колко силна може да бъде връзката със света, когато не виждаш“, споделя Борислава Драганова.

Трябва по-често да влизаме в обувките на различните от нас, за да живеем и собствения си живот по-смислено, уверила се е тя.

Тъмният ресторант е работното място на Милена Костадинова. Незрящата млада жена разказва, че хората с увредено зрение непрекъснато се сблъскват с дискриминация при търсеното на работа.

„Имаше един период, в който бях ходила на 50-60 интервюта и попадах на най-различни работодатели. Голяма част от тях не се интересуваха от моите умения. Да, има незрящи, които нямат необходимата квалификация, но има такива, които имат и е важно да бъде направена разликата. Което няма как да се случи, без да бъде даден шанс“, коментира Костадинова.

Промяна в обществените нагласи към хората с увреждания е и основната цел на кампанията „Мостове от хора за хора“. В нея отблизо се показват историите на вдъхновяващи делнични герои, които не спират да полагат усилия обществото да стане по-разбиращо и отворено към различните. Инициативата е на сдружението „Общност  МОСТОВЕ“. Всеки от членовете на неправителствената организация е водил своя лична битка, за да направи най-доброто за детето си или за свои близки с увреждания.

„Промяната в нагласите трябва да тръгне от съседа, до министър-председателя. Тя е всеобхватна. От свободата на придвижване, до право на гласуване, право на работа, право на образование. Т.нар. достъпна среда, за която се говори, не са само тротоарите и плочките, а и адаптираното образование, достъпът до работни места, цялостното отношение към хората с увреждания – погледът към тях не като към хора, които нещо не могат, а хора с потенциал, които могат да допринасят  за обществото.“

В по-голямата си част обществото не познава моделите за общуване с хората в неравностойно положение, смята Милена Крумова, творчески директор в рекламна агенция. При срещите си с хора, страдащи от различни заболявания Крумова е усвоила правила, които улесняват комуникацията и изграждат невидими мостове на доверието.

„Когато искаме да се снимаме до човек в количка, е добре да приклекнем до количката, защото така с един жест показваме съпричастност, а не да има разлика във височините.“

Боряна Драганова, която влезе в тъмния ресторант в началото на този репортаж, е майка на 22-годишно момиче, родено с детска церебрална парализа и множество увреждания. Тя е категорична, че от раждането на дъщеря си не е спирала да се сблъсква със стереотипно мислене и враждебно отношение. Когато водела сина си на детска градина заедно с дъщеря си, децата проявявали естествено любопитство и идвали при тях, докато родителите ги дърпали нервно настрани с думите – нямаш работа тук. Две десетилетия по-късно обществените нагласи не са се променили, отбелязва Драганова.

„Тя е в количка и не е контактна, не говори. Автоматично, когато отидем където и да е, най-често в болница, дори навън – и в парка или в ресторант, не сме много желани гости там, защото нарушаваме визуално гледката. Когато по-любопитните успеят да дойдат да поговорят с нас, преградата пада. Можем заедно да променим нагласите. Просто трябва да отворим сърцето си за това.“ 

Снимките в публикацията са на ресторант "Тенебрис".