"Отвъд края на историята" с доц. Александър Сивилов

Съвременната политика все по-често ни поставя въпроса за мястото на демокрацията в нашето общество. Днес Русия е смятана за една от най-авторитарните държави в света, наред с Китай и вероятно Северна Корея. Това не винаги е било така. 

През 90-те години президентът Борис Елцин бе един от най-добрите партньори на европейските държави и САЩ. Той е възприеман и до днес като „най-демократичния“ ръководител на Русия, но повечето руснаци не го помнят с добро. Времето на неговото управление е останало в тяхната памет като „бурните 90“ години, поради огромната социална криза, разграбването на съветското стопанство, появата на руската мафия и олигархията. Освен всичко това, Борис Елцин създава и централизираната политическа система контролирана от президента, такава, каквато я виждаме и днес в Русия.

Пикът на преобразяването на страната са бойните действия започнали в столицата на 3 октомври 1993 г. и завършили с разстрела на парламента в Москва на следващия ден.

Събитията, които водят до промяната на руската политическа система, имат по-дълга предистория. Разпадането на СССР на 25 декември 1991 г. прави Руската федерация основен наследник не само на повечето активи на комунистическата държава, но и на пасивите. Екип от икономисти около Елцин предлага освобождаване на цените и въвеждане на пазарни реформи. Те започват през 1992 г. С бесен галоп обикновените граждани губят доходите си, повечето големи предприятия спират да работят, поради липса на държавна поддръжка и пазари, а трудното им положение създава възможността да бъдат изкупени на безценица.

Колкото и странно да звучи за много хора, късният Съветски съюз е предпоставка за демокрацията в бъдещата Руска федерация. Според Конституцията на страната, приета през 1989 г., Конгресът на народните депутати е върховния властови орган в държавата. Парламентът на Русия утвърждава Министерския съвет по предложение на президента, както и гласува бюджета и всички закони.

В парламентарните структури към началото на 1993 г. вече има оформена силна антиелцинска и антиреформена група. Депутатите отказват да утвърдят състава на Министерския съвет и се стремят да спрат икономическите промени, които според тях водят до разграбване на държавата.

Политикът Борис Немцов приканва някои от тях да минат на страната на президента, защото “парламентът  ще бъде разгонен с войска и танкове“.

На 21 септември 1993 г. Елцин обявява Указ № 1400. С него той започва процес на промени в конституцията и търси смяна на съотношението на властите в полза на президентската институция. Насрочват се и избори за нов парламент – Държавна дума. От този момент президентът управлява с укази, без да се съобразява със съществуващата политическа система.

Председателят на парламента Руслан Хасбулатов се допитва до Конституционния съд, който обявява че държавния глава нарушава конституцията. Напрежението нараства, а страните събират въоръжени привърженици,.докато Елцин може да разчита на армията. Около и в сградата на парламента идват паравоенни групи, които са готови да защитават депутатите.

На 3 октомври една от тях е изпратена да се опита да завземе сградата на телевизията намираща се в кулата Останкино. Там поддръжниците на парламента са посрещнати с огън от специалните части. В града започват сблъсъци. Сградата на Върховния съвет, която е известна като „Белия дом“, е обградена вече от почти седмица, а на 4 октомври на мостовете срещу нея са изкарани танкове. Същият ден Борис Елцин заповядва да бъде открит огън по зданието, в което са се събрали неговите противници. По митингуващите стрелят снайперисти.

Според официалните данни в боевете на 3 и 4 октомври загиват 124 руснаци, а са ранени 348 души, много от които са мирни граждани. Реалните цифри вероятно са 3-4 пъти по-високи. Въпреки разследванията проведени през 1998 г. и до днес няма обвинени за случилото се.

Разстрелът на парламента дава възможност на Борис Елцин да въведе нова Конституция. Президентът става основната фигура в руската политика. Държавната дума и Съвета на федерацията имат съвещателни функции, а реформите продължават. Олигархията в Русия процъфтява до такава степен, че през 1996 г. успява да гарантира спечелването на изборите за Елцин, докато обикновените граждани живеят във все по-голяма нищета.

Днешното политическо лице на страната е начертано в един кървав сблъсък, който е спечелен със сила от „най-демократичния“ президент на Русия, който е привърженик на пазарната икономика, либералния модел и приятел на Запада.

За да не видим смачкването на демокрацията от хора, които твърдят, че са демократи, е добре да помним историята и да знаем, че прекалената власт в ръцете на едни човек не означава благоденствие на цялото общество, а точно обратното.