Тауфик Рахим: "Авраамовото споразумение" не е панацея

Арабската лига отхвърли искане на палестинците Абу Даби и Манама да бъдат порицани и така за първи път официално стана ясно, че в арабския свят вече няма единодушна позиция за това, че без израелско-палестински мир не може да има арабско-израелски мир. За някои сигурността им и възпирането на Иран са по-важни. А палестинците стават все по-изолирани.

За "новия Близък изток", прокламиран от американския президент Тръмп и израелския премиер Нетаняху, разговорът в предаването "Събота 150" е с Тауфик Рахим, политолог от Дубай:

Облекчение, гняв, разочарование, щастие. Всякакви емоции излязоха наяве след подписването на т.нар. "Авраамови споразумения" между Израел и Обединените арабски емирства. Палестинците се чувстват предадени, Турция и Иран са открито враждебни. По-мирен или по-размирен ще е Близкият изток от сега нататък?

Близкият изток е размирен отдавна и ще продължи да бъде размирен. "Авраамовото споразумение" не е единственото събитие, което влияе на ситуацията. Има доста конфликти, които нямат нищо общо с Израел. Например - в Либия, в Йемен, нестихващите проблеми в Ирак. От друга страна - по отношение на Израел, както отбелязахте, остават израелско-палестинският спор и Ливан, където действа антиизраелската сила "Хизбула". Така че постигнатото споразумение е крачка напред и ще генерира някои положителни неща, както и други, които са срещу интересите на някои страни. Но то нито е замислено като панацея, нито ще бъде решение за всички болежки на Близкия изток.

Кажете как се случи промяната на приоритетите на Обединените арабски емирства? Кога точно заплахата от Иран стана по-важна от единството на арабските държави в подкрепата им за палестинците?

Постепенно. И първото не е непременно за сметка на второто. А просто е от по-голяма стратегическа важност за сигурността на Обединените арабски емирства и другите страни. Восновата на това е войната в Ирак. Тя разтърси установения от дълго време облик на региона. Един режим беше свален насила от власт в сърцето на Близкия изток през 2003 година. Послeдиците се развиха в дългосрочен план. И се стигна до втори трус в региона - арабското пробуждане, пролет или въстания през 2011-а. Установеният от десетилетия ред от режимите в няколко държави беше изкоренен този път отвътре. А когато администрацията на Барак Обама даде да се разбере, че Съединените щати ще се отдръпнат до голяма степен от региона, обръщайки се към Азия, и подаде ръка на Иран, това беше третата и последна траурна камбана за стария начин, по който живееше Близкият изток. Така че към момента на подписване на "Авраамовите споразумения" вече е минал период от две десетилетия на преход към новите приоритети, които излизат на преден план в момента. Трябва освен това да се има предвид, че Израел и Обединените арабски емирства са две от най-могъщите и най-богатите страни в региона. И че в този смисъл в един момент стана вече нормално да застанат на една страна и да нормализират отношенията си.

Значи, ако ви разбирам правилно, не е честно Доналд Тръмп да обира лаврите за това?

В повечето случаи, според мен, е по-важно да се осмисли важността на определено събитие, отколкото да се хвалят отделни фигури. Защото така или иначе повечето от тях преживяват и възходи, и падения. За Близкия изток специално, това е особено вярно. Но от друга страна, макар и да не може да обере овациите за този определен момент, който е резултат от серия от събития в течение на много години, Тръмп заслужава да бъде оценен. Защото помогна за осъществяването на споразумението. Ако беше някой друг президент, можеше и да не се стигне дотук.

Израелският премиер заяви, че се надява да се стигне и до прекратяване веднъж завинаги на арабско-израелския конфликт. Възможно ли е това без първо да бъде постигнат мир между Израел и палестинците?

Не смятам, че той се интересува тъкмо от това. Мисля, че е заинтересован главно от политическите си позиции към момента и в дългосрочен план как ще напусне политиката. Той по-скоро иска да замрази израелско-палестинския конфликт, отколкото да се стигне до решаването му. Нека погледнем отвътре този конфликт и двете страни в него. Израел просперира икономически, радва се на политически отношения в региона, каквито не е имал преди, изживява, така да се каже, културен ренесанс. Въпреки че политически е фрагментиран отвътре, може да се каже, че Израел никога не е бил в по-добро положение, откакто го има. При палестинците пък е пълен хаос. Няма никакъв здравословен контакт между Газа и Западния бряг. Политическата им ситуация е бедствена, а икономическата - катастрофална. В социално и културно отношение тяхното общество е като на патерици. Никога не са били толкова откъснати едни от други бежанците и живеещите в окупираните територии. Докато това не се промени, докато няма консолидирана палестинска страна на конфликта, ще е трудно да се тръгне към решаването му, както те искат. Но колкото по-дълго нещата остават така, изглежда все по-вероятно вместо решение на принципа на двете държави, ще трябва да се тръгне към някакъв вид унитарна държава. Това би означавало, че решението ще е още по-далечно, защото ще възникнат допълнителни проблеми, които ще трябва да бъдат преодолени, ако израелците и палестинците ще живеят равноправни под един покрив.

Възможна ли е дори хипотетично една такава двунационална държава да просперира в мир, след като по цял свят национализмът изживява ренесанс? Освен това има доста примери в Близкия изток за съшити като с бели конци държави, които са в безкраен вътрешен конфликт и изглежда никога няма да са стабилни?

Трябва да гледаме на Близкия изток като на регион, който е преживял епоха на мрак и който е изправен пред много предизвикателства. От края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век - след Втората световна война и падането на колониализма - имаше серия от неуспешни политически модели за изграждане на мирни и плуралистични общества, в които никоя отделна група не е изолирана. Искат или не, всички арабски държави са с разнообразно население и без ефективна промяна ще продължат да тъпчат на едно място. Няма друг избор, освен да се търси път напред. Въпреки че няма модел, който да показва непременно светлина в края на тунела и който израелците и палестинците да следват, спокойни, че ще успеят. Единствената страна от региона, която изглежда, че върви към нещо наистина успешно, е Тунис. Но и там нещата са далеч от ясни. Така че може и да трябва да се търси нещо ново за израелците и за палестинците.

Предстои ли, според вас, неизбежно дистанциране на Съединените щати от Близкия изток, независимо от изхода на изборите през ноември?

Не се знае. Защото вече многократно в историята се е смятало, че това ще се случи, а то не е станало - след края на Студената война, в началото на този век, след избирането на Обама, след идването на власт на Тръмп. Но при всички тези случаи лидерите на Америка всъщност бяха и са почти приоритетно ангажирани с Близкия изток. Сега, при възхода на Китай, обръщането на Съединените щати към Азия изглежда неизбежно. Но може би пътят за преодоляване на това предизвикателство минава тъкмо през Близкия изток - защото той е много важен за т.нар. нов път на коприната. Освен това е в ядрото на енергийното бъдеще на света, въпреки диверсификацията. Едно нещо е сигурно - Съединените щати ще са все по-малко ангажирани със сигурността на съюзниците си в региона. Това означава, че те ще трябва сами да дефинират интересите си в това отношение.

Интервюто с Тауфик Рахим можете да чуете в звуковия файл.