Среща с първата дама на българския рок и нейните три кучета в Южния парк

„Хвърчило” е нова песен, която се оказа сериозно попадение. Още при първите няколко слушания се хареса на доста хора. Сигурно съм „жегнала” някой по някакъв начин, щом непознати ме издирват в интернет и ми пишат съобщения, за да споделят симпатии към песента. Това е добър резултат.”

Песента се отличава със силен текст и нотка носталгичност. Дали пък не е дошло време за равносметка за Милена? Тя разказа пред „Изотопия”, че всъщност текстът не е неин, а на младата поетеса Елена Биларева. Милена го открива случайно и се впечатлява от първото четене. Свързва се с авторката и…

„От там нататък общо взето веднага ми дойде идея как трябва да звучи. След това с групата пробвахме няколко варианта и установихме, че акустичният вариант, в който е в момента, е най-добрият и песента не се нуждае от повече шум и инструменти. Тя е по-различна стилово, но в същото време пак си е „Милена”, защото аз имам балади с такова настроение. Така че мисля, че добре се справихме с бенда."

„Странното е, че музиката дойде доста бързо от моя страна. Не съм се чудила. Някакси ми дойде отвътре. С аранжимента се позабавихме, понеже имаше няколко идеи и всичко трябваше да се пробва във времето, след което „да отзвучи”, за да не си пресилваме ушите – да мине малко време, за да може да го осмислим.”

А за призива в „Хвърчило” да се поспрем малко да се огледаме Милена казва:

„Това е мое наблюдение. През последните години хората дотолкова са се забързали в някакви цели и мечти, дори някои толкова агресивно преследват идеите си за пътя, по който вървят, че забравят кои са и къде се намират.”

Детството на Милена не мирише на канела като в песента, а на камъни и лукчета. От малка играе с момчетата – футбол, стреляне с прашка и топчета. И до днес това не се е променило. Само играчките са други.

„Сега с момчетата караме мотори.”

За съжаление заради пандемията е пропаднало пътуването с чопъри на Милена по легендарната американска магистрала Road 66.

Дали ще пропадне обаче основаният от Милена национален рок фестивал за авторска песен „Силата на рока”, който дава шанс на млади музиканти да запишат в студио, да се изявят на сцена, но най-вече да бъдат чути? Ще го има ли и тази година, когато навършва 10 години?

„Всичко е на standby в момента. Вече два пъти кандидатствам в Министерството на културата за финансова подкрепа. Два пъти подавам документи и заради Covid-19 ми пишат имейли, че все още няма решение. А на практика вече два пъти кандидатствам за едно и също нещо. Надявам се да се пооправят нещата, за да могат документите да получат решение и да обявя датите на всички желаещи да участват в конкурса. Факт е, че сме в неизвестност. Идеята беше наистина да бъде хубава годишнина. Откъм музика ще бъде хубаво със сигурност, но откъм бюджета ще видим доколко ще може да се разпрострем.”

Говорим си за млади надъхани рокаджии и металисти. И темата за бунтарството чука на вратата. Къде е то днес в очите на създалата „вечния скандал“?

„Всъщност бунтът се определя от начина и качеството на живот. Винаги има бунт в музиката. Зависи авторът на тази музика как живее.”

Какъв трябва да е background-ът на един истински бунтар?

„Това или ти е отвътре или не. Всичко трябва да бъде естествено, да бъде провокирано от самия него.Това е бунтарят – да казваш това, което не ти харесва. Да си филтър между себе си, твоята душа и обстановката, която ни заобикаля. Всичко това излиза при мен под формата на музика.”

Какво се случи с прекрасната романтика, която раждаше толкова много музика, идеи и изкуство през 90-те години, с бляна за свобода, за късане на оковите...?

„Тези хора пораснаха. И за съжаление се отвори голяма дупка, която трябваше да попълнят следващите. Аз си задавам същите въпроси. Защо има дупка, къде са хората сега? Мога да отговоря за нашето поколение. На нас ни идваше отвътре. Всичко беше естествено. През годините минахме през най-различни „преходи и промени”. В крайна сметка ние продължаваме да сме си такива, каквито сме били едно време, само че под някаква друга форма. Всеки пое по своя път в различна обстановка, но вътрешно повечето хора запазиха детското и бунтарското в себе си. А сега при младите – малко са онези, на които им идва отвътре. Повечето според мен го правят, защото мислят, че така може да станеш известен и да спечелиш. Някои го правят заради повечето гаджета.”

„Но има пък доста от младите групи, които правят страхотна музика. На такива банди с готина авторска музика мога единствено да пожелая да я правят по-дълго и да не се разочароват, защото ударите на живота са много големи, да не се отказват. Защото когато се откажеш, ти си мек. Търсиш някъде бряг, на който да стъпиш."

Лесният път е да се откажеш. По-трудният е да продължиш.

„Факт е, че много групи - дори на Запад - и големи звезди, стигат до някакъв момент, в който си казват: „Не мога повече”. Младите трябва да знаят, че първите десет години са началото, тогава се поставят основите. Наистина е много трудно. Първата песен трябва да води до втора, трета, пета, до албум, до втори албум.”

Какви са наблюденията на Милена през годините върху младите музиканти – какво ги вдъхновява, какво ги води по пътя и прави ли съпоставка със себе си?

„Всяка година се пръкват отнякъде някакви абсолютно незнайни групи, които свирят уникално, имат и правят жестока авторска музика за България. 90 процента от тях се разпадат. От останалите евентуално 1 процент пробиват. Това е така, тъй като у нас комерсиалната музика не е рок. Той продължава да се счита за едва ли не ъндърграунд в медиите. А до ден днешен рокът привлича най-много посетители на концерти по стадиони в световен мащаб.”

За капитализирането на света и дали гоненето на парите не измести прожектора от рока – бунтарската музика, Милена казва:

„Който се кланя на парите, никъде не е останал да участва с душа. Парите правят нещо на човешката душа, изваждат я.”

Сбъдвали ли са се пророчества от текстовете на Милена?

„Не'ам нерви” е абсолютно показателна песен.”

А чувства ли се късметлийка, че е живяла в интересно време и е била част и все още е от така нареченото поколение „Кравай”?

„Благодаря на Господ, че ме е създал и че съм имала такъв живот. Но не мога от миналото да черпя енергия за бъдещето. Нея получавам от сегашния момент и плановете, които правя, за да се развивам. Има хора, които харесвам в нашия бранш, но нямам идоли, защото човек без да иска започва да им подражава. Но има групи, които мога да слушам постоянно.”

Свързано ли е това с престоя на Милена в Англия и контактите ѝ там със световни звезди?

„Имах щастието да се запозная с много големи световни звезди, да се сприятелим, някои от тях са идвали вкъщи на гости. Когато видиш тези хора извън екрана, разбираш, че те са нормални хора.”

Какво остави у Милена рокендрол животът?

„Имаше една приказка, че като се кланяш на слънцето и искаш да го докоснеш, то може да те изгори. Трябва да спазваш бариера и да знаеш докъде да се приближиш, защото ако много се приближиш, ще изгориш. Така се оказва и в шоубизнеса. Видях нещата от задната страна, откъм кухнята и вече не мога да се кланям по никакъв начин. Всичко е огромна реклама, PR. Това е огромен бизнес с много ръкави и пипала и може да те докосне неправилното. През 1995-1997 г. са ми гостували рок музиканти, чиято музика се излъчва по MTV, но нямаха 5 лева в джоба, защото рекърд компанията, с която са сключили договор, взима всичките пари и те живеят на социални помощи. Това нещо започна да се случва и в България.”

Доколко неизбежен е този порочен кръг?

„Не може да го прескочим, защото това е световна машина и major компаниите са наложили тези правила. За да минеш на друго ниво, трябва да си на тяхното ниво. Колко от новите изпълнители са независими?Всички са зависими. Само старите банди като „Металика”, от техния ранг. Единици са независимите, всичко друго е зависимо.Те ги изваждат и те ги потапят. Всичко вече се проектира с определен живот и цел.”

Има ли опасност изкуството да пострада от това?

„То страда, защото се създават звезди по този начин. Работи се за проекти. А това, че има много по-добре пеещи от певицата или от певеца, няма значение. Продуцентът си избира Х.”

„Когато правиш музика заради самата музика, когато нямаш никакви очаквания, тогава се получават нещата. Но когато се тръгне с голямата кошница, виждаш колко си нищожен. Ако знаеш още в началото, че няма да имаш милионите и големите концерти, ти се отказваш още на секундата. Но когато правиш неща с идеята да създадеш музиката, тя да отлети в пространството, тогава е друго.”

Творчеството на Милена е разнообразно – то засяга социални теми, любов, сринати идеали и разочарования. Но къде има повече болка – в разочарованието от сгромолясалите се представи и надежди или в любовта?

„Човек може да се разочарова по един и същи начин от много неща. Така да се разстроиш, че да ти падне духът абсолютно и да нямаш сили да продължиш. Някой път така се случва – дали ще е любовна драма, дали ще е някакъв неуспех и то не по твоя вина, защото много боли, когато имаш неуспех заради чужда вина. Когато си разчитал на хора, с които да постигнете нещо заедно в екип, и въпросните хора в един момент се оказва, че са само абсолютни оратори без никакво покритие.”

Дават ли разочарованията и болката творчески сили?

„Моите песни ми идват отвътре. При мен не става да седна да пиша песен, защото ми е тъжно и трябва напиша песен. Писането на музика и на текстове при мен идва наистина от само себе си и аз това не мога да го контролирам.”

От пеене по съблекалните преди ревюта до турне в Съветския съюз. Музикалният път на Милена Славова е шарен като дрехите и косата ѝ и криволичи като живота в България през 80-те и 90-те. Историите бликат. В една от тях Милена се запознава случайно с момчетата от група „Тангра”, дори им помага с боядисването на колоните в репетиционната им. Косьо Марков по това време ѝ дава простичък, но гениален съвет – „Просто пей!”

Ключова роля за достигането ѝ до голямата сцена изиграва продуцентът на братя Аргирови – Киро Мъглата.

„Братя Аргирови имаха концерт в зала „Универсиада”. Тогава ме поканиха там, запознах се с него и с Богдан Томов. Той му казал - на въпросния Киро Мъглата, че ме бил чул да пея в една от съблекалните там. И че може, ако иска някакъв проект да прави, да ме покани. След известно време, недълго, той ме покани по приятелски в Националното радио – да ме пробва. Остави ме да репетирам и каза, че ще пуши навън. И аз си пея, защото знам, че го няма, иначе се препарирам. А той пуснал магнетофона да записва. След това като ми пусна записа, не се познах, че съм аз, не можах да си позная гласа. Не си бях чувала никога гласа на запис,  пеейки. Така тръгнаха нещата лека-полека. После той ми се обади за турне с „Кукери” в бившия Съветски съюз. В началото ми беше много странно. Ходих на уроци по дишане, защото от притеснение си прекъсвах фразите не където трябва. Заминах за Съветския съюз през 1985 г. за 45 дни.”

„За 45 дни имахме 47 концерта. Никога няма да забравя жегата на един концерт от 18:30 до 20:15 ч., защото беше сигурно 40 градуса, слънцето падаше точно срещу сцената и имах чувството, че сме във фурна. Беше голямо приключение. Но не сме имали никакви екстри. А и тогава не съм знаела, че може човек да си поиска такива неща.”

„Запомнила съм и че пътувахме във военен чартър от някакъв град до някакъв град, който беше военен и беше затворен за посетители. И както си летяхме във въздуха, изведнъж почнахме рязко да падаме надолу, като тирбушони кацнахме. Беше ми лошо след това цяла нощ. Помислих си да не се е развалил самолетът, беше си екстремно кацане. Но явно е било тактика, за да не се разбере къде каца. Беше доста неприятно. Най-малката зала беше за 3000 души. Говорим за огромни зали, както и за концерти на открито.”

Да очакваме ли албум или турне от Милена?

„Заради Covid-19 нещата са на standby. По принцип това, върху което работим с групата, са нови парчета. Живот и здраве да направим албум. Това е идеята. С турнетата и концертите никой не може да каже какво се случва. Когато изчезне вирусът – тогава. Има нахвърляни идеи за песни доста. Трябва да е истинско и да се хареса, други правила и условия няма.”

Снимки: личен архив.