Битката в САЩ срещу расизма – от Джим Кроу до Джордж Флойд

Пандемията Covid-19 е като увеличително огледало за проблемите на света като общество и за никого не е тайна, че междурасовите отношения са огромен и нерешен проблем в САЩ. Там пътят от робството до днес е пълен с тръни, а пандемията Covid-19 ги извади с нова сила на повърхността.

Афроамериканците са сред най-засегнатите от заразата в Съединените щати. И искрата пламна. Всички заговорихме за расизма отвъд океана, но протестите там ни карат да се замислим само там ли има расизъм или всички ние също се сблъскваме с него в живота си?

Какви са колените на американския протест, колко лица има той, колко е голям контрастът между двама политици – Доналд Тръмп и Джо Байдън, които се борят за най-високия пост в САЩ. Тоня Димитрова се опитва да даде отговор на тези въпроси.

Символът Джим Кроу

През 1836 г. се ражда Джим Кроу - карикатура на афроамериканец. Творбата е на бял мъж - комика Томас Дартмът Райс, който обикаля Съединените щати, с почернено с вакса лице, за да забавлява американците.

Джим Кроу се превръща в символ на един от най-мрачните периоди в междурасовите отношения в САЩ. През 1865 г. 4 милиона американци - роби, само защото са родени с черна кожа, вече са свалили оковите. Но само 10 години по-късно обещанието за свобода след Гражданската война е безследно изчезнало, на негово място се появява цяла система от закони, чиято цел е една - да пречи на афроамериканците да упражняват новопридобитите си права. Тази ера става известна като ерата на Джим Кроу - американската версия на апартейда.

„Дядова клауза“ и тест за грамотност

През 1877 г. президентът Ръдърфорд Хейс изпълнява обещанието си да спре федералната намеса в Юга, демократите там се връщат на власт и бързо въвеждат серия от закони, които разделят афроамериканци от бели в почти всеки аспект от живота.

През 1896-а Върховният съд постановява, че афроамериканците са отделени, но равни с белите и така се отваря кутията на Пандора за серия от абсурдни регулации, които създават нов вид робство. Отделни училища, отделни заведения, навсякъде се виждат знаци с надписи „бели“ и „цветнокожи“, смесените бракове са забранени, когато се качи бял в автобус, афроамериканецът е длъжен да отстъпи с една седалка назад. За „цветнокож“ е смятан всеки, който има 1/8 афроамерикански гени, за гласуване се прилагат такси или тестове за грамотност, в някои щати дори се въвежда така наречената дядова клауза - имаш право да гласуваш, само ако четири поколения от предците ти са гласували.

Така се оказва, че тестът за грамотност не важи за белите американци. Примерите за сегрегацията са много, а битката срещу нея продължава десетилетия, съпътствана с кръв, насилие и брутални отношения между човешки същества.

Битка за права през XX век

Битката за права започва в началото на XX век. 50 години са нужни за първия голям пробив - през 1951-ва афроамериканецът Оливър Браун съди властите, защото дъщеря му трябва да пътува на далечно разстояние, за да посещава училище за цветнокожи, а училище за бели има само на няколко пресечки.

През 1954 г. Върховният съд обединява няколко подобни дела и слага край на сегрегацията в училищата. Следва бойкотът на автобусите в Монтгомъри, създаването на Бирмингамското движение в Алабама, през 1960 година Руби Бриджис става първото чернокожо дете, което прекрачва прага на училище за бели. Това става в Ню Орлиънс, тя е ескортирана от федерални власти, а по пътя ѝ е освирквана от родители на други деца.

Следва маршът към Вашингтон, където Мартин Лутър Кинг Джуниър произнася историческата си реч:

„Имам една мечта, че моите четири деца един ден ще живеят в страна, където няма да бъдат преценявани според цвета на кожата им, а според техния характер. Имам една мечта днес“.

Системата Джим Кроу е отменена със Закона за гражданските права от 1964 г. и закона за правото на гласуване от 1965-а.

Смъртта на Джордж Флойд пали протести

Повече от половин век по-късно - 25 май - Минеаполис - ъгъла на 38-ма улица и авеню Чикаго - полицаи пристигат по сигнал за покупка на цигари с 20-доларова фалшива банкнота от 46-годишния Джордж Флойд - охранител в ресторант. Минувачи снимат със смартфоните си - не става ясно как точно се стига до схватката между Флойд и четирима полицаи, но ясно е запечатано как той лежи на земята, затиснат с коляно на врата - 8 минути и 46 секунди, изпаднал в безсъзнание.

Джордж Флойд умира в линейка от инфаркт. Смъртта му пали искрата на протестите, а Америка отново е в гърч от симптомите на хроничното заболяване- расизма.

„Няма такова нещо като мирен протест, протестът може да не е с насилие, но не може да е мирен. Тези протести трябва да накарат хората да се замислят за прецаканата система, която са създали“, заяви един демонстрант.

„Отказваме да приемем това, няма да спрем, докато не видим промяна, протестираме мирно и ще продължим, никой тук не граби, никой не нарушава закона, ние сме демонстранти, научете се да различавате нещата“, каза протестираща жена.

„Не мога да ви опиша колко пъти е имало расистко отношение към мен. Първият път бях 7-годишен, дори не разбирах какво се случва, вторият път бях 12-годишен, после на 13 и на 14, а като 15-годишен цевта на оръжието вече беше опряно в гърдите. Но най-лошият случай е Тамир Райс - 12-годишно дете, което си играеше с пистолет-играчка и те го застреляха. Това трябва да спре, наистина трябва да спре“, добави друг мъж.

„Вярвам, че без съмнение тези протести ще донесат промяна, защото няма да спрат, докато това не се случи. Виждам море от хора. Това не са само афроамериканци, не са леви, това е Америка, която е гневна, защото беше извършена една несправедливост - белите го виждат, мексиканците го виждат, китайците го виждат, няма значение какъв си - всички виждат несправедливостта“, сподели още един американец.

Не всички демонстранти са като тези, които чухте. Хаосът и насилието завладява улиците на Америка, опожарени сгради и автомобили, разграбени магазини, полицейски автомобили брутално се врязват в групи демонстранти, Националната гвардия излиза по улиците, полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми.

Сцени като преди 50-ина години

Отново половин век назад - сцените са същите - 1968-ма Мартин Лутър Кинг Джуниър е убит. В Балтимор, Вашингтон, Канзас - гневът се е трупал с години. Сегрегацията, дискриминацията на работното място, полицейската бруталност и беднотията са реалността в американските гета и те заглушават следвоенната реторика за национален консенсус и прогрес.

В 125 града избухват бунтове, Националната гвардия също се намесва. Във Вашингтон, Чикаго, Балтимор се намесват и десетки хиляди войници. Жертвите на бунтовете тогава са 39, 2600 са ранени и 21 000 арестувани.

Америка, точно както и днес, е на прага на президентски избори, спечелени от Ричард Никсън с платформата му за законност и ред. Когато приема номинацията на републиканската партия Никсън казва, нещо, което мнозина биха си казали и сега.

„Като погледнем Америка виждаме градове погълнати от пушек и пламъци, чуваме сирени през нощта, виждаме американци, умиращи на далечни бойни полета зад граница, американци, които се мразят, бият се и се убиват у дома. И милиони американци изтерзани се питат - за това ли извървяхме целия този дълъг път?“

Тръмп като Никсън

2020 година - дългият път още не е извървян. За пореден път американски президент говори за закон и ред.

„Аз съм вашият президент на закона и реда“, каза Доналд Тръмп.

Но годината не е 68-ма. Доналд Тръмп говори за закон и ред, но само часове преди това раздухва още повече пламъците на протестите - първо публикува в Туитър фраза, която е натоварена с расистка история.

„Когато започне разграбването, започва и стрелбата“, пише Тръмп - думите, които е изрекъл и полицай Уолтър Хадли от Маями през 1968-ма и които водят до още повече насилие. В обръщение към нацията Тръмп не спира до там.

„Това не са мирни протести, това е вътрешен тероризъм“, каза той.

И обвинява щатските власти. В телефонен разговор казва на губернаторите, че са слаби.

„Трябва да доминирате, ако не доминирате си губите времето. Те ще ви прегазят и ще изглеждате като група глупаци. Трябва да доминирате“.

Вместо да обедини нацията в тежък момент, Тръмп избира да се обърне към своя електорат, който търси силния президент.

„Кметовете и губернаторите трябва да осигурят масирано присъствие на органите на реда, докато насилието бъде потушено. Ако някой град откаже да предприеме необходимите действия за защита живота и собствеността на хората, тогава аз ще пратя американската армия и бързо ще реша проблема им.“

И типично в негов стил Тръмп търси други виновници.

„Имаме Антифа, анархисти, терористи, грабители, най-различни хора има сред демонстрантите. Ако гледате фалшивите новини на Си Ен Ен изглежда все едно това са чудесни хора. Не са! Ако видите истинските кадри, ще видите, че това са лоши хора.“

„Невидимият“ Джо Байдън се събуди

Бунтът е езикът на тези, които не са чувани - казват американците. Но в предизборна обстановка всички политици насочват поглед към бюлетината. Опонентът на Тръмп Джо Байдън беше почти невидим от март, от началото на кризата с коронавируса в Съединените щати, но сега излезе и каза:

„Не мога да дишам, не мога да дишам….Последните думи на Джордж Флойд не умряха с него, все още ги чуваме навсякъде в страната. Всеки ден милиони американци, които дори и да не умират, си казват всеки ден - Не мога да дишам. Това е моментът за пробуждане за всички нас. Държавата отчаяно иска лидер, който да ни обедини, да ни събере заедно, лидер, който може да разпознае болката и дълбоката мъка на общностите, които са затиснати с коляно на земята от дълго време“.

Претендентите за Белия дом са като, че ли от две напълно несъвместими паралелни вселени - но чуват ли гласовете от улицата или само се втренчват в бюлетините?

Джиана: Баща ми промени света

6-годишната дъщеря на Джордж Флойд Джиана казва, че баща ѝ е променил света -  и не случайно момиченцето говори за света - От Европа до Азия и Латинска Америка - по улиците се чува: „Не мога да дишам“.

Облаците от сълзотворен газ се носят над десетки градове, а всеки демонстрант разпознава - образа на Джим Кроу.

Колко от нас са се смели на местния ни Джим Кроу, колко от нас са се сблъскали с предразсъдък за цвета на кожата, в колко държави обществото вече е толкова поляризирано, че само крещим един срещу друг, без да се чуваме и колко от нас си мислят, че системата е прецакана.

Целия репортаж може да чуете от звуковия файл.