Как се преплитат съдбите на Едгар Алън По, Елин Пелин и Иван Милев

Всичко започва от юбилейната изложба на Иван Милев в Софийската градска художествена галерия преди три години. Сред експонатите е и рисунката му по „Гарванът” от 1921-ва, разказва Гергана Димитрова от издателство „Лист“:

„Видя ми се много добра идея да възкресим проект за корица, който никога не се е осъществявал. Заложихме на Елин Пелин, защото не го познаваме като преводач. Дори да не е най-добрият превод, той е първият поетичен и пасва на момента, в който е създадена първата корица. Може би сме тръгнали отзад напред спрямо обичайния начин, по който се прави книга. Тъй като обикновено корицата идва накрая. Започваш с автора, искаш да издадеш негово произведение, след това търсиш подходящия преводач и накрая търсиш художник. Трябва да обръщаме поглед назад, за да видим какво всъщност се е случвало в книгоиздаването и да си припомняме за това. Както припомняме добри преводи например. Също така е хубаво да си припомняме доброто визуално оформление на книгите от този период”.

Защо рисунката никога не е била отпечатана като корица досега? Поетът и литератор Иван Христов има предположение:

„Аз самият не знаех, че Иван Милев е правил такава корица. Най-известната за мен беше на Сирак Скитник. Тогава мисля, че излиза стихотворение на Едгар Алън По с оформление на Сирак Скитник. Тогава този, който финансира книгата, обявява конкурс и се явяват различни художници – Дечко Узунов, Иван Милев, Сирак Скитник. И най-вероятно Сирак Скитник е спечелил. Иван Милев дори може да не е се е явил, просто се е подготвил. И с тази цел е направил тази чудесна корица. И е много хубаво, че се превръща в такава, въпреки че никога не е била”.

Според художника и изследовател на българската илюстрация Милена Радева картината най-вероятно е плод на интереса на Милев към По. А иначе през 20-те години на миналия век правенето на корици било елитарно занимание. Тогава в литературата у нас се срещат големите български имена.

„Допирът на художниците до тези български писатели е бил чрез техните произведения под формата на корици. Иван Милев създава и корици за няколко други произведения. Една от най-известните му корици е за Ламар. От друга страна създаването на илюстрации не е било толкова елитарно, особено тези за деца, защото детската литература не бива припозната в България до средата на 20-те - началото на 30-те години на миналия век. Тя се смята за хоби, от което да се изкарат малко пари. По този повод се сещам за интересна случка с Иван Милев. През известен период от пребиваването си в София той дели квартира с известния карикатурист Илия Бешков. През 1925-1926 г. Дора Габе ги търси и двамата, тъй като получава финансиране за създаване на детска поредица книжки. Тя първо се обръща към Илия Бешков, за да започне той първата книжка. Бешков обаче е изключително раздразнен от предложението на Дора Габе, дори обиден. Дори й казва: „Скандал ще вдигна, ако ми заговорите отново за това”. Поетесата е изключително възмутена и учудена защо Илия Бешков отказва подобно предложение, което е добре финансирано. Освен това в същото време Александър Божинов си позволява да работи за деца. В този момент тя се обръща към Иван Милев. Той създава първата книжка от тази серия – илюстрациите към „Царството на животните” от 1926 г. Втората книжка от поредицата – „Мечо”, я създава Илия Бешков. И за Бешков, и за Милев това е първият досег до детската илюстрация. Бешков продължава с подобни произведения до смъртта си, освен с карикатурите, с които е известен. А пък Иван Милев за съжаление почива една година по-късно – през 1927 г.”.

Свързващата нишка за художниците от онази епоха, е, че голяма част от тях минават през карикатурата. Иван Милев публикува във вестниците „Българан” и „Червен смях”. С първия от двата свързваме друг от героите ни – Елин Пелин. Защо е избран точно неговият превод, при все че не е бил добре приет, когато е публикуван?

„Този превод избрахме, защото е исторически факт. След като е първи, значи остава завинаги. Правени са опити преди само в проза. Ние малко познаваме Елин Пелин в страничните му занимания. Той прави този превод, за да изкара повече пари, тъй като по онова време е имал материални притеснения. Публикува го в един сборник „От прозореца“. В предговора обяснява: „Бъдете снизходителни към поета“. Тук ще намерите още една поема - „Катя“, превода на Едгар Алън По, една кратка пиеска „Орденът“. Елин Пелин за нас беше име, което - веднага щом видяхме, че има такъв превод, нямахме никакви колебания. Другите преводи са много известни и са цитирани и издавани в България. Неговият превод е от 1906 г., тогава е публикуван. Само най-големите познавачи на Елин Пелин знаят, че той е превеждал Едгар Алън По. Освен че го е превеждал, той е правил някакви собствени открития – върху биографията му, чете между редовете на тази поема, дори я цитира няколко пъти. В този сборник „От прозореца“, след превода му е поемата „Катя“, тя е доста слаба, но като тоналност наподобява „Гарванът“. А пък в един разказ на Елин Пелин - „Сълза Младенова“, той описва класна стая, в която учителката ще нанася оценките и на катедрата или зад нея стои един такъв бюст на Едгар Алън По с гарван. Прави тази препратка. Споменава в текста и за заплатата на тази учителка, която е 108 лева. За мен беше лично откритие, не съм го прочела. Много се рових и открих, че тази поема е 108 стиха. Елин Пелин неслучайно споменава това число”.

„Зад нея се смееше иронично човешкият скелет, обърнат случайно от някой от влезлите. Препарираният гарван я гледаше с наведена глава от височината на шкафа и сякаш като фаталния гарван на Едгар По искаше да каже: - Никога вече!“, гласи финалът на разказа.

Елин Пелин е първият, а най-трудно е да си първи, казва ни още Елена. А ето така звучат първите думи от поема, писана и преправяна повече от десет години. Така, както биха я прочели по времето на Едгар Алън По.  

„В YouTube има страхотно изпълнение на сър Кристофър Лий на „Гарванът“. Хубаво е хем да го слушаш него, хем и да си отвориш и да слушаш българския превод.“

Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен,

в стари томове заровен над проклетата наука,

и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден,

чух внезапно, отчетливо - и внезапно се почука -

„Гост навярно“ - аз казах си, отведнъж услушан в звука,

казах, стреснат аз от звука.

Бе декември, помня ясно, време тежко и нещастно.

От камина върху пода отблеск огнен си играйше...

Да се съмне чаках страстно! И безумно, а напрасно

търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка

по изгубена Ленора - безпощадната си мъка,

  на мечтите мои звука.

(Превод: Елин Пелин, 1906 г.)

Освен че можете да прочетете поемата на По в оригинал и в превод на Елин Пелин, ще се запознаете и с биографиите им, които текат в паралелен разказ. Защо обаче Иван Милев отсъства от редакторските бележки?

„Няма за Иван Милев, тъй като имаме визуално - и се придържаме към Иван Милев, имаме думи - и те са свързани с Едгар Алън По и с Елин Пелин. Затова има текст за тях”.

С графичното оформление на книгата се захваща художникът Милена Вълнарова. Колегата ѝ Милена Радева има висока оценка за свършеното.

„Съвсем искрено и професионално искам да поздравя Милена Вълнарова, която е работила по корицата, защото тя много деликатно е успяла да впише, без да се намесва в изобразителността на картината, името на преводача Елин Пелин и логото на издателство „Лист”. Много е трудно, когато работиш върху чуждо произведение и то на класически автор, да посегнеш върху целостта на изображението, за да прибавиш задължителните елементи в съвременното книгоиздаване”.

Замяната на една буква в заглавието на произведението - т. нар. малък юс - с днешното „ъ” в „Гарванът” - също е направено деликатно. Намесата е незабележима, казва Милена Радева.

„Тя е изписала това „ъ” абсолютно в стила на ръкописа на Иван Милев. Аз не съм сигурна дали бих посегнала на стария правопис”.

Време е да разплетем част от нишките, изтъкали живота на трима големи в изкуството. Между тях има повече общо, отколкото предполагате.

„Едгар Алън По и Елин Пелин са обичали да рисуват и са рисували страхотно. Първоначално По смятал да се отдаде на живописта, като рисува още от 4-5 годишен. Тук изключвам, че е останал сирак. Обаче желанието му да бъде поет, писател е много по-силно”, разказва Елена Кръстева. Благодарение на Златния фонд на БНР пък можем да чуем как самият Елин Пелин разказва за любовта си към рисуването:

„Аз бях увлечен от едно друго вълшебно, прекрасно и чудно изкуство – рисуванието. Бях нашарил всички стени на нашата къща с чудни детски изображения. Правех си малки тетрадки и ги пълнех с рисунки на животни, хора и фантастични чудовища. Боядисвах ги с корени от листа и сокове от различни билки и растения. Те можеха да ми дават много от своите краски. За червена боя служеше една пръст, от която хората на село си правеха рамки и шарки около вратите и прозорците. Но художник не можах да стана”.

А приляга ли му на художника Иван Милев да нарисува корица за издание на „Гарванът” на Едгар Алън По? Според Милена - да, ще се учудите защо:

„Четох неговите стихотворения, поеми и прози, които той пише абсолютно непрофесионално. Те никога не са били разглеждани в българската литература и история на изкуството до 1997 г., когато Ружа Маринска публикува монографията си за Иван Милев. Има период, в който той се чуди дали иска да бъде писател или художник. Някои изследователи смятат, че точно публикуването на неговата първа скица във вестник „Българан” му залепва щампата „художник” вместо „писател”. Връщайки се върху това, което той пише, много естествено идва той да направи корица на Едгар Алън По”.

Не познавате поета Иван Милев... Запознайте се:

Навън е нощ. Във трескаво вълнение

Трепери й гръдта –

Вилнее буря, кършат клони вековни дървеса

И стон заглушен процепва черни небеса.

Самотен с моята душа загърнати

Във тъмний плащ на тежкото страдание

Сами сме ний, другарко, аз и ти. Седим в мълчание.

Отвън, отвътре – все ридание.

(„Малко преди полунощ”)

И други връзки има между триото По, Пелин и Милев.

По се подготвял във Военната академия на Съединените щати в Уест Пойнт. На 17-18 годишна възраст Милев пристига от родния Казанлък в София, където е мобилизиран и изпратен на фронта. Милена допълва:

„И въпреки че той е причислен към групата на военните художници, тоест е трябвало да създаде серия от рисунки във военно време, от тях са останали едва две-три, ако той изобщо е създал повече. Наистина може би войната му оказва доста голямо влияние, особено на тази крехка момчешка възраст. На първо място пристига в големия град, второ е изпратен на фронта. От тогава е запазена доста голяма част от неговия дневник. В него обаче той не говори за войната и за казармата, колкото за впечатленията си от големия град и най-вече за това колко самотен се чувства в него. След като влиза в Художествената академия, хората, с които учи там, са с три-четири години по-малки от него и тази времева дистанция също оказва влияние той да бъде причислен към художниците на този период, но в същото време да е сформиран като личност, художник и човек, видял ужаса на войната.”

По изкарва една година във военната академия и решава, че:

„Не му харесва живота на професионален военен. Съзнателно пропуска една седмица тренировки, упражнения и занятия и го изключват. Той има и конфликт с приемния си баща. Много типично за Едгар Алън По, според спомени на негови съвременници, е негово палто – балтон, който е носил постоянно, независимо от сезона. Закопчавал е догоре балтона, като така е искал да прикрие прокъсаната си риза. С него е завивал съпругата си, която е боледувала от туберкулоза. А пък Иван Милев, в спомените на Илия Бешков, също е носел балтон, който е наричал „ковчега” и е бил изтъкан от майка му”, пояснява Елена.

И тримата мъже са преживели гладни години и недоимък. Въпреки че „Гарванът“ прави Едгар Алън По прочут, препечатването на поемата не му носи пари и той продължава да ходи с прокъсаното палто до края на дните си. Бедността познават и българските творци.

„Илия Бешков разказваше за период, в който е живял с баща ми – че са били толкова бедни, че са си отбирали от рисунките да си палят печката, за да се стоплят”, казва в интервю от 1997-а единствената дъщеря на Иван Милев - Мария. Не по-лек бил животът в родното за Елин Пелин - Байлово.

„Красиво е моето село, но е много бедно.”

И отново към По:

„Проблемът с Едгар Алън По е, че е син на актриса. Много изследователи казват, че по това време в САЩ – началото на XIX век, да си актриса било равносилно на една стъпка над проститутката. Той е произхождал от низините. Той е успял да се утвърди като литературен авторитет благодарение на модернизацията по това време в американската литература, защото с напредването на техниката започват да се издават все повече списания, литературата се комерсиализира и той започва да става популярен. Фактът, че тогава са били популярни само онези с благороден произход, го е карал да бъде свръхстарателен във всичко, с което се занимава. Това е довело и да развиването в него на една критичност при оценката на чуждите произведения. Така обаче си печели много врагове. Той е бил много добър, но не е имал благороден произход. Неговите врагове са смятали, че той няма право да се произнася по такъв начин. Любопитно е, че на погребението му е дошъл само един човек – Уолт Уитман. Хората до такава степен не са го харесвали”, разказва Иван.

Липсата на симпатия не е чужда и на родните творчески кръгове.

„Елин Пелин е работил в хранилището на Народната библиотека по същото време, когато Пенчо Славейков е бил директор. Един ден по неизвестна причина Елин Пелин рови в кошчето на своя директор и открива скъсано и намачкано писмо, адресирано до Елин Пелин, в което го канят в Германия, за да издадат негови творби. Става страшен скандал. Пенчо Славейков е уволнен и заминава за Италия, където и умира. Имало е доза завист у него и Елин Пелин е станал негова жертва”, допълва Елена.

Иван Милев сякаш се е спасил от завистта на колегите. Въпреки възрастовата разлика между него и състудентите му, той е уважаван в Академията, която завършва с пълно отличие. Постижение трудно както преди, така и сега, казва Милена Радева. Според нея и сега, и преди талантът на Иван Милев е признаван.

„Той е много иновативен за времето си. Понякога тя играе двойна роля не само за всеки художник, но и писател и автор под каквато и да е форма”.

Милена пояснява, че малкото произведения на Иван Милев, достигнали до нас, не се дължат на отричане от съвременниците му, нито на заклеймяване по политически причини, както при други, а на ранната му смърт от испански грип. Болестта оставя съпругата на Милев - оперната певица Катя Наумова - с шестмесечно бебе на ръце - спомената вече Мария Милева. Само една негова снимка е оцеляла, за да я получи Мария. Родната къща на художника също е съборена още през 40-те, а картините и стенописите му днес са рядко притежание. Но Милев работи усърдно приживе с каквото и да се захване. Разказват, че като художник в театъра бил въвлечен в постановката като да е режисьорът. Такива са спомените на близките му, достигнали до дъщеря му най-вече от баба ѝ.

„Не е имало ден, в който тя да не ми говори за баща ми. За това, че трябва да бъда достойна за неговото име. Че трябва да бъда трудолюбива. Разказваше ми спомени. Когато сутрин той започвал да рисува, винаги бил избръснат, измит и сресан. Когато е сядал пред статива, той е свещенодействал. Това е било една водеща звезда в моя живот – с такова отношение да бъда и аз към своя труд. Баба ми разказваше, че когато съм се родила, когато баща ми е бил само на 29 години, е казвал: „Ако детето ми има някаква дарба, с камшик ще го бия да работи”. Защото никаква дарба не е достатъчна гаранция, че човек може да получи резултати, ако не се труди и така не развива дарбата си”, разказва Мария. А ето и обръщението към българските деца на самия Елин Пелин:

„От вас се иска само едно чудно нещо – само труд, труд и труд. Вашият труд ще бъде вашата гордост и вашето щастие”.

И малкото, останало след положения от Иван Милев труд, е предизвиквало уважение приживе.

„Немалко негови съвременници са говорили за неговото творчество, оценявали са неговите произведения, включвали са го в различни изложби, албуми. Гео Милев пише критика за него. Поканен е за юбилейния албум на Александър Божинов – да участва с пожелателна картичка. Приживе той е бил оценен”, уточнява Милена.

И все пак колко е малко и колко - много? 

„Това е художник, който е починал на 30 години и е оставил достатъчно голямо наследство след себе си, за да можем ние да го коментираме днес, за да създаваме монографии за него. Негови произведения са части от големите галерии – не само в София, а в цяла България. А всъщност един съвременен човек какво оставя след себе си на 30 години?”, се пита Милена Радева. Големите творци оставят диря и отвъд изкуството. Особено ако общуват с будни умове. Ето какво си спомня Валери Петров за детските години в интервю от 2000 година.

„Идвам от улицата, на която съм отраснал. Тя беше особена улица. Сега се нарича „Елин Пелин” – това е т. нар. Долни Лозенец, много хубава улица с чудесни липи и с една прочута навремето кръчма – „Под липите”. Там са създадени много шлагери и много наши поети са си пили ракията. Квартал с много особена, приятна атмосфера. Като юноша започнах да оценявам освен аромата на липите и аромата на изкуството, витаещ на тази улица. Ние сме през една къща от сегашния дом-музей на Елин Пелин. Той е чел някои от първите ми стихове. Когато нашата къща пострада от бомбардировките, нямахме къде да живеем и се пренесохме и живяхме известно време у Елин Пелин”, споделя неповторимият Валери Петров.

Като тъмна сянка, която сее вдъхновение, се простира духът на Едгар Алън По и творчеството му. Творбите му оказват влияние върху българската литература. В началото на XX век скърцането от дълбоките трансформации на Стария континент отеква и у нас.

За Европа като люлка на най-доброто в изкуството мислят и По, и Пелин. Геометричните измерения на допирната им точка всъщност е шестоъгълник, както някои просветени познават Франция.

Иван Христов за Елин Пелиновия превод на „Гарванът” и бохемско-декадентския отблясък. Подир сенките на облаците в разказа се появява и...:

„Преводът е правен горе-долу, когато Елин Пелин е бил командирован във Франция. Общото между Едгар Алън По и Елин Пелин е Франция. Това е другата връзка. Предполагам, че неслучайно Елин Пелин е бил командирован от българската държава във Франция заедно с Яворов. Тогава започва да витае модата по Бодлер. А той е най-големият фен на По и именно той превежда произведенията му в Европа – на френски. Самият По казва, че се чувства като френски писател – много е обичал Франция и декадентската култура. Яворов пък е смятан за българския Бодлер. Елин Пелин може би се е надявал да бъде българския Бодлер, но той си остава реалист. Все пак не е толкова силно повлиян от модернизма. Докато модернизмът в лицето на Яворов много силно се възхищава от Бодлер, както и от романтизма, чиито представител е Едгар Алън По. Точно по това време може би Елин Пелин се е запознал с творчеството на По и е искал, без да знае английски, да направи някакъв превод през руски и да се впише в общоевропейската мода в този момент.”

Има ли капка истина в клишетата? Търсим отговора, преди да ги запратим в повърхностното битие на всяко знание. Елин Пелин, определян като „певец на българското село” заради преобладаващо пасторалните сюжети и герои, и Едгар Алън По, подаващ се от мрака, готиката, морбидната безнадежност и нещастната любов.

Трябва ли да четем двамата творци в тези натрапени образи?

„След този въпрос аз сещам за моя учител по теория на литературата в Софийския университет – проф. Никола Георгиев. Той казваше, че университетът е мястото, където всичко онова, което сме научили за българската литература в училище, трябва да бъде разрушено и преобърнато. Тези представи за двамата автори са доста клиширани и са удобни за ползване в средното образование. Тези клишета не са абсолютна истина. По това време процесите текат двустранно – както модернизмът оплодява реализма и го вдъхновява. Елин Пелин е автор на книгата „Манастирската лоза”, която е нещо като българския „Декамерон”. Той има и модернистични произведения. Елин Пелин обаче си остава реалист. Може би и интересът му към Едгар Алън По приключва с този превод. За разлика от Яворов, който има много подобна съдба – с тази трагика, с тази тема за мъртвата млада жена, която в поезията на Яворов е Мина. Освен това според някои изследователи, и аз се присъединявам към тях, Яворов е един от основателите на българската литература на ужаса, както Едгар Алън По в световен мащаб. Нито Елин Пелин е чак толкова реалистичен, нито Яворов – толкова модернистичен”, обяснява Иван Христов.

А ако търсите традиционни елементи, свързани с бита и живота на село, в творчеството на Иван Милев, то ориентирайте се към 1925-1926-а година, разказва ни Милена Радева. Но и те са пречупени през влиянието на модерните тогава европейски течения.

„Не говорим за Дечко Узунов, а за един млад художник, който почти не е пътувал из Европа, но е имал европейско мислене и стил на рисуване. Той е изключително повлиян от модернизма, символизма – течения, които в този период се преплитат без ясни граници в нашата история на изкуството, въпреки че в Европа имат точни датировки. По този начин неговите народни, битови сюжети всъщност са пречупени през линията, която е характерна за Алфонс Муха”.

И Едгар Алън По далеч не е само готика. Повлиява на Артър Конан Дойл, а Жул Верн го има за кумир. Има пръст, немалък, в зачатието на фантастичната литература - сборника с разкази „Спускане в Маелстрьом” от „Галактика”. Онази малка книжка с ярко оцветено насекомо...

У нас По е бил удобен за употреба от социалистическия реализъм, допълва Иван. Като пример за писател, убит от капиталистическото общество на Старата Америка от XIX век. От друга страна, чисто метрично е дал тон за песен на Христо Смирненски и неговите „Червени ескадрони”:

„За мен това е абсолютната връзка, която аз правя в главата си със Смирненски. Когато четеш двамата няма как да не откриеш такава връзка. Дали тя е действителна или не, не мога да кажа”, убедена е Гергана.

„Смирненски много добре е познавал превода на Георги Михайлов и по същия тертип пише „Червените ескадрони”, подсказва ни Елена.

„В утрото на светла ера, с факела на нова вера,

идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,

а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,

спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел”.

Така Смирненски слага начало на „Червените (си) ескадрони”. А По потъва в своята декемврийска вечер, родила поема с криле от неволя...