За мнозина в обезлюдените села изолацията е ежедневие

Единственият жител на село Горановци в Балкана до Прохода на Републиката е 73-годишната Цана Цвяткова. Тя от години живее сама, от време на време се вижда с племенника си, но сега той не е при нея заради коронавируса и затрудненото пътуване, но и по икономически причини, споделя самотно живеещата балканджийка. Възрастната е с пенсия от 118 лева, които за нищо не стигат, но там, където живее няма откъде нищо да си купи.

„Как се оправям? Много трудно. Самота. С висока захар съм и не зная какво ще правя. Как изкарвам? От вкъщи до двора. Занимавам се с боб, с картофи, чесън, лукове, домати“.

Горановци е една от 16-те високопланински махали към кметското наместничество Райковци, разказва кметският наместник Петьо Коев.

„Десет са безлюдни. Сега в това извънредно състояние всеки си стои в дома. Аз им купувам лекарства. Ходя при личната лекарка, тя ги изписва за по три месеца тези, които минават през Здравната каса. Може да се каже, че се справяме. По принцип балканджиите са корави хора, никога не са капризничели. Тези, които живеят по махалите, знаят, че лукс няма. Кореспондират с мен, помагаме си взаимно и изобщо тук така сме свикнали“.

Кметският наместник на Въглевци Илия Радев разказа, че напоследък основното му занимание е да прави адресни регистрации, за да могат близките на самотните старци да си идват безпроблемно към селото, за което се минава през контролно-пропускателния пункт на Велико Търново при Дебелец за Прохода на републиката.

„В списъка за гласуване са 39 човека. 82 сме регистрирали по настоящ адрес - близки, синове, дъщери и т.н. Нямаме изпаднали хора да не могат, т.е. общината, патронажът да се занимава с тях. Хляб имаме 4 пъти в седмицата. Нямаме проблеми. Засега нямаме човек, който да е останал гладен или самотен, без да е обслужен“, уверява Радев.

Издателят Иван Габеров изкарва извънредното положение в самоизолация в малкото великотърновско село Емен в подножието на живописния Еменски каньон. Вместо на книгите се е отдал на градинарство и на брегоукрепителни дейности по реката, минаваща покрай дома му. Споделя, че в последните две седмици не е имал щастието да говори с човек очи в очи.

„Да живееш на село изолиран е прекрасно, но да си изолиран насила не е най-доброто нещо, което може да ти се случи, защото ние не сме обвързани със селския живот, ние сме градски хора, които използват извънградска среда за по-добро съществуване и е адски неудобно. Колкото и да е странно, липсва ми свободата да реша дали да остана или да отида някъде, липсва ми контактът със семейството. Садя домати, занимавам се с реката, която е направила бели, натрупала е клони“, описва ежедневието си Габеров.

Единствените жители на високопланинската махала Терзиите са земеделските производители Мария и Дончо Дончеви. Преди 24 години са си избрали да живеят на село и днес са единствените в махалата. Отглеждат 110 кошера с пчели и 80 крави и телета. Единственото, което им липса, е 28-годишният им син, който е в Стара Загора. Не са виждали повече от месец. Ежедневието ни с нищо не се различава от дните, когато я нямаше заразата, споделя Мария Дончева.

„При нас не се усеща. Ние сме си на село, не е както в града. Работим си. Сутрин като станем, имаме си работа за вършене - градинка, с животните се занимавам, когато трябва и с пчелите. Както едно обикновено ежедневие. Свиква се да живееш сам“.