Успехът на TDK или що е то да си приобщаващ сепаратист

Останалите са в „зъбите на капитализма, за да се смазват чаркалъците и да може машината да работи”, казва Никола. И допълва: „Така крадем ресурси от държавата, за да създадем нещо, което ще я урони.” Всъщност ресурси има – даже в повече, защото албумът се ражда благодарение на кампания в интернет. С нея само за 40 дни момчетата събират парите, че даже повече. Верни приятели и фенове помагат и „Успех” се сдобива с бъдеще, подплатено със силата на мисълта и българо-канадско-американската дружба – с партизанин с трагична съдба за вдъхновител, продуцент от Канада и мастър на мастъринга от Ню Йорк с награда „Грами”.

„Успех” вече набра скорост онлайн, където се разпространява безплатно, но всеки може да си го поръча и на касетка. На 1 февруари е официалното представяне в Централния военен клуб в София, а на 22 февруари – във Варна, в зала „Успех”.

Когато нямаш нито надежди, нито страхове

На TDK никак не им се нрави да живеят в обичайните социални роли. „Много голяма част от хората живеят буквално съдържанието на лекарства или някакъв написан път и това е, няма нищо отстрани”, казва Никола. Важното в такъв момент е да се усъмниш и да подложиш на дисекция обичайното верую за щастлив живот: „Хващаш си жена, живеете щастливо, създавате семейство, купувате си къща и следващото голямо събитие е смъртта. Така животът ти се превръща в нечий чужд живот.” А пък TDK си искат своя.

На зелената поляна и в селското читалище на Сепаратистката република Добрина

Създали са си собствена утопия, свой бог – Сепаратистка република Добрина. Там всеки е добре дошъл и сигурно населението на републиката ще расте, защото – както смята Никола – „идеите сами си намират път и то по-добре, отколкото действията на хората”. Именно идеи довеждат момчетата от TDK до тайното им кътче във Варненско, където за 12 дни записват „Успех”. Впечатлени са от историята на Григор Мишев – партизанин, отхвърлил идеята на партизанското движение. Григор се надига срещу „добре организираната и пременена олигархия” на онова време, обяснява Никола. Вдига бунт в селото си и обявява, че това ще е мястото, където комунизмът ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде. Издържа около месец и половина. „Хващат го, затварят го в халето на новостроящото се ТКЗС и му пускат бика за разплод. От там нататък сепаратистко движение няма”. Григор е човекът, който казва: „Който търси – умира” и „По-добре никога, отколкото късно”.

Очарователно за TDK е именно разочарованието от сгромолясването на идеалите, това, в което някога си вярвал и си влагал усилия. И преди, но и сега „обещано прекрасно бъдеще няма. През 80-те години може би е било готино, в началото на 90-те сигурно също е било по-скоро приповдигнато, но сега е голяма тъма”, категоричен е Никола.

И все пак път през тъмата може да се проправи. „Опитваш се да промениш това. Ти се сблъскваш с разочарованието, убиваш абсолютно всички идоли, застрелваш ги от упор, трябва да ги съблечеш чисто голи и да ги надвиеш по някакъв начин. Те не би трябвало да имат никакъв ефект върху теб. И от там нататък започваш да градиш свой собствен Бог. Тоест нещата, в които вярваш, се превръщат не в принципи, а по-скоро в пътни знаци, по които вървиш, за да можеш по някакъв начин да поправиш себе си и хората около себе си”, разказва Никола и уточнява, че паралелът с партизанското движение никак не е случаен.

За TDK хората, участвали в партизанското движение, са били „деца, родени след националните катастрофи и по времето на Голямата депресия. Финансовите и културни дадености по това време са били практически нулеви. Много от тях не са имали къде да живеят, много от тях не са имали и средно образование. Голяма част от партизаните са били гладни, неуки хора, които просто са искали да живеят малко по-добре. (...) Нашата криза е малко по-различна. Нашата криза е криза на духовността. Това води до тотална безпътица. Ние сме убили абсолютно всичко, в което можем да вярваме, и се чудим наистина в какво да вярваме. Това е нашият проблем. Аз не казвам, че той е по-голям или по-малък”, подчертава Никола.

И да - момчетата признават - хората винаги са преживявали света и кризите в него по сходен начин и TDK сигурно ще стигнат до изводите, направени вече от друг в миналото. Но искат да извървят своя път.

Нямаме спомен от онези дни

С белия мрамор 

И дъхът син

Само безброй птици

Летят в нас

И ни понасят към дома

И така пак се връщаме на сепаратистката зелена поляна. Там били „оскъден отбор”, разказва Здравко, който определя онези 12 септемврийски дни на село като едни от малкото, в които е бил щастлив и спокоен. Въпреки многото работа. „За един ден събрахме около десет години живот”, спомня си той. Иначе всеки вършел какво ли не, даже готвачът става басист по стечение на обстоятелствата, споделят момчетата през смях или както мениджърът им Антон обобщава лаконично: „Всяка седмица - нова драма”.

Без грам драма обаче докарват на село продуцента Джеси Гандър от Канада. Господин Джеси, както му казват, взима самолета, даже изявява желание сам да си плати билета, оцелява на родна селска почва, спогажда се с външната тоалетна, къпе се на двора и пробва специалната домашната ракия на дядото на Никола. Не се оплаква нито веднъж. Ракиеният старт е от пет литра. Дядото даже скрил стълбата, за да не намерят останалите запаси, но TDK са калени в трудностите и се справят без помощни средства, за да полеят битовите и екзистенциални несгоди.

А след като се излели ракията и трагедията в албум...

Изливането на трагедията доставя лично удоволствие, казва Здравко. Идеи за нов материал винаги има и те се изливат, но в репетиционната - като импровизация. Песента „Авария” например се ражда за около 15 минути. Въпреки това...

В събота няма концерт, а последен шанс за оцеляване...

В цялата върволица от страсти

лианите на моята мисъл

с изпънат врат и клюмнала глава

над света се надсмивам

Признавам, победа няма

и краят също няма да позная,

но поне усетих 

такъв успех. 

Ах, какъв Успех.

TDK споделят, че са на „идиотски кръстопът”, нямат стабилна работа или константно удоволствие – освен близките хора в сепаратистката република и музиката. Всичко друго им изглежда отчайващо. Искат да правят музика, каквато им се слуша в момента и с нея да преодоляват сами себе си. Тревогата си обективират с изкуство и когато го направят, тя вече е осъдена на смърт. Така действат и с личните, и със социалните болки. Последните всъщност са израз на яда от това, което обичайно ни пробутват и което групата отрича още с първия си албум:

Млък! Затвори всички твои прекрасни врати,

За да желая и фантазирам

Да живея, да създам, да не презирам

Антантата на затлъстелите кревати

Препарирани ме будят делегати

Продават ми кръгове,

Но аз виждам

Квадрати!

Могат ли квадратите да се закръглят, как се говори с ръце по радиото и какво общо има Лепа Брена с TDK – чуйте в интервюто с Никола, Здравко и Антон.