„Чудото режисура“ – възкресена памет за театъра

Петков е режисирал 150 постановки, повечето от които сатирично-хумористични.  

„При мен има едно зиг-загообразно развитие. Моята кариера е ту успешна, ту неуспешна и е изпълнена с такива драматични спирания, после тръгвания. Това ме кара да мисля, че в годините съм бил не само упорит, но съм имал качеството на характера след като съм паднал, да имам сили да се изправя и да продължа“, сподели Петков, който беше специален гост на предаването „Графити по въздуха“.

„Театралната работа е много капризна работа и си много близо до неуспеха. Ако си почтен към себе си, ще си признаваш това“, вярва той и до днес.

Никола Петков е убеден, че работата му като режисьор не се основава на власт, а на сътрудничество, като самият той е успявал да предразполага екипите си от сценографи, композитори и актьори.

„Да ги замайвам с моите идеи, с моите хрумвания и обикновено не ми се налага да диктувам, да казвам: „Не! Така трябва да бъде!“ Аз съм винаги готов да отстъпя, да приема нещо, по-добро от моето предложение.“

„Когато се изправя пред Рубикон някакъв, някаква стена и трябва да я прескоча, моментално се хващам за сцената, сцените или образите, решенията, които стават, които са успешни. Хващам се за тях, яхвам ги и препускам напред. Зад мен оставям всичко, което не съм успял да направя“, разказа за работата си режисьорът пред "Хоризонт". 

Никола Петков няма театрална закваска в семейството. Преди да следва във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), е учил в Икономическия институт – тогава „Карл Маркс“. Изучавал е както актьорско майсторство, така и режисура. Казва, че през дългите си студентски години е успял да преодолее „своята малограмотност – онова, което дава семейството“.

„Едно семейство, в което майката е пианистка, а бащата писател, ще даде на детето една интелигентност преди то да ходи в училище. Тази интелигентност е база. Аз нямам такава база и трябваше в тези години на следване и след това на работа да наваксвам с усилия тази липса. Имам качеството да бъда любознателен, да се интересувам, да чета книжки и най-вече да общувам с хора, от които мога да науча неща, които ме интересуват.“

Когато е още млад режисьор, го отстраняват от военния театър заради отказа му да постави определена пиеса. „Това уволнение вървя може би 20-тина години след мен, като един черен шлейф се влачи след мене. Никой не ме пита: „Защо си уволнен?“, всички викат: „Той е уволнен от Военния театър!“. Това е един престижен театър и като те уволнят от там, значи или си бездарен, или си глупав. /…/ Такова едно положение – фатално за мен, се оказа това уволнение. Но трябва да призная, че то ме кали.“

Бързо забравям лошото, не съм злопаметен, казва още за себе си Никола Петков. „Даже правя жестове към хора, които са ме обидили. Правя жест на сдобряване. Уважавам себе си.“