Бивши командоси от мисията ни в Камбоджа: В момента там е по-добре, отколкото в България

27 години след първата мироопазваща българска мисия към ООН над 30 бивши командоси се събраха във Велико Търново и учредиха свое сдружение, което нарекоха „Асоциация на българските ветерани - миротворци“. На 4 май 1992 година 850 български сини каски, след едва 45 дни подготовка, са изпратени в раздиращата се от гражданска война Камбоджа и остават там до 27 ноември 1993 година. Близо 19 месеца. Контингентът ни дава 10 жертви и десетки ранени. 

Военната ни мисия в Камбоджа и днес е обвита в митове и легенди за наркотици, проститутки, мизерия и авантюри. Стоян Аламанов е едно от онези момчета в Камбоджа. Не потвърждава, но и не отрича част от легендите за тази мисия:

„Там, където има дим, има и огън. Екстремални условия, където истински оценяваш живота въобще, базисни неща като храната, приятелството. В интерес на истината Българската армия не беше подготвена и следваше политически повик да се включи в тази мисия. Първоначално в тази мисия не отидоха най-подготвените, например самите армейски командири не бяха стимулирани да си пускат най-добрите подчинени“.

Мизерията и тогава, и днес е тази, която убива войниците и обществото, откровен е 55-годишният Христо. Представя се само с малкото си име. Записал се в мисията, за да се върне отново в армията и „Гранични войски“, но не се получило:

„Само че ме изгониха от Камбоджа и не можах да се върна в армията - за бунта на камбоджанците. Разбунтува ги това, което и сега ще разбунтува народа, а то е мизерия. Разбира се, че началото е финансовата причина, а тя е следствие от всичките останали.

62-годишният Христо Иванов и до днес продължава да поддържа връзка с камбоджанци, с които се сприятелил преди три десетилетия по време на мисията:

„Като изпращат снимки от там как се развива Камбоджа, до къде е стигнала Камбоджа при положение, че има 20 години гражданска война, а ние до къде стигнахме без война, без нищо? Камбоджа е по-добре, отколкото България. Пишем си и им казваме - момчета, България участва в умиротворителна мисия, за да може вие да живеете сега нормално. Сега чакаме вие да дойдете на мисия в България, за да се оправи България“.

Бившите "Сини каски" от Камбоджа се чувстват забравени и обезнадеждени за състоянието и модернизацията на армията ни днес. Пловдивчанинът Нанко Добрев е изгубил надежда: 

„Най-лошият спомен от Камбоджа, че когато дойдохме тука, никой не ни призна. Ние сме забравени! Днешното състояние на армията ни е критично. Няма достатъчно кадри. Имаме достатъчно добре подготвени офицери, но няма войници. Бих посъветвал младите мъже и жени да се запишат войници, защото там ще възмъжеят и ще научат малко повече от живота. Който е изнежен, няма да издържи, който не – остава“.

Армията е част от държавата, но и за двете политиците ни нямат стратегия, коментира бунтарят от Камбоджа Христо. Според него парите за модернизация на армията днес ще бъдат изхарчени, без да постигнат целта си:

„Ние имаме ли вероятен противник - защо, за участие в НАТО, както беше за участие във Варшавския договор, да ходим в някаква Чехословакия или Венецуела? Трябва да решим защо ни е необходима армия. Моето мнение е, че армейската подготовка е необходима за обществото, както при швейцарците. В момента се харчат просто едни пари уж за армия някаква. Не ви ли боли сърцето за състоянието на армията? Армията е просто част от държавата. Държавата се разсипва. Армията е средство да не се разсипе държавата.  Репресивните органи са три пъти повече от армията! Какво показва това? - ние ще се бием с народа си“.

Според съпрузите Росица Петрова и Стоян Аламанов връщането на задължителната казарма не трябва да е панацея, а преди модернизацията на армията държавата трябва да се замисли за патриотичното възпитание на младите:

„Смятам, че не трябва да бъде задължителна, който желае да бъде военнослужещ, да работи това и да е изцяло отдаден на армията. Така по има смисъл, отколкото да приберат едни момчета за една-две години, които и представа нямат за какво става въпрос“, каза Росица. Стоян допълни:

„За да не можем да съберем войници, които да са наистина патриотично мотивирани, а не само търсещи материални изгоди, това говори за състоянието на духа на обществото, на държавата. Мисля си, че модернизацията е важна и необходима, но преди модернизацията трябва да се работи за патриотичното възпитание, за самочувствието на младежите. Всъщност младежите преди да се замислят да влязат в армията, първо се замислят дали да не отидат в чужбина и да напуснат тази „скапана държава“.

Нищо не искаме от държавата, ние сме се научили сами да се справяме и да си помагаме, затова 27 години след Камбоджа се събрахме отново, за да се обединим, казват бившите сини каски.