Най-голямата икономическа заплаха в света

Световната икономика не е в добро състояние. Новините от Америка и Европа са относително добри, но Япония изпитва трудности, а растежът в Китай вече е по-бавен от когато и да било след 2009-а година. Непредсказуемите опасности са навсякъде, особено епидемията от ебола, която погуби хиляди в Западна Африка и повдигна напрежението далеч извън нея. Най-голямата икономическа заплаха обаче идва от континентална Европа.

Сега когато растежът в Германия изчезна, еврозоната е на ръба да влезе в трета рецесия за последните шест години. Политическите лидери се радваха две години на спокойствие след обещанието на Марио Драги, председател на Европейската централна банка, че ще направи каквото е нужно, за да съхрани единната валута. Французи и италианци отбиваха номера със структурни реформи, докато Германия настояваше за прекалено сурови затягащи мерки. Цените падат в осем европейски икономики. Общата инфлация в еврозоната слезе до 0,3% и е съвсем реален шансът да се появи дефлация през следващата година. Регион, който дава около 1/5 от световното производство, се е запътил към стагнация и дефлация.

Оптимистите – и във и извън Европа – често цитират примера с Япония. Тя влезе в дефлация в края на 90-те, с неприятни, но не апокалиптични последици за нея и за световната икономика. Еврозоната обаче е изправена пред далеч по-големи рискове. За разлика от Япония, еврозоната не е изолиран случай. От Китай до Америка инфлацията е обезпокоително ниска и продължава да пада. И за разлика от Япония, която има хомогенно, стоическо общество, еврозоната не може да остане цяла в продължение на дълги години на икономическа склероза и падащи цени. Докато бремето на дълга се покачва от Италия до Гърция, инвеститорите ще бягат, а популистки настроените политици ще печелят подкрепа, и по-скоро рано отколкото късно еврото ще се срине.

Въпреки че много европейци, по-специално германци, са отгледани така, че да се страхуват от инфлацията, дефлацията може да бъде още по-кръвожадна. Ако хората и фирмите очакват цените да падат, те ще спрат да харчат и докато търсенето намалява, фалитите по заемите ще растат. Точно това се случи по време на Голямата депресия с определено тежки последици в Германия в началото на 30-те години на миналия век.

И така обезпокоително е, че от 46 държави, чиито централни банки имат целева инфлация, 30 се намират под целта. Някои спадове на цените са добре дошли. Понижението на цената на петрола например дава на потребителите доход. Забавящите се обаче цени и стагниращите заплати се дължат повече на слабото търсене в икономиката и поради това около 45 милиона души са безработни в богатите държави–членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Инвеститорите започват да очакват по-ниска инфлация дори в икономики като тази на Америка, които иначе нарастват с разумен темп. Още по-лошо е, че краткосрочните лихви са близо до нулевите нива в толкова много икономики, че централните банки не могат да ги намалят, за да дадат сила на разходите. Единственото оръжие идва под формата на количествени поощрения и други форми на печатане на пари.

Ниската световна инфлация е добра причина за много централни банки да задържат монетарната си политика благосклонна. Това също така в дългосрочен план е подтик да се търси ревизия на инфлационните цели нагоре. Непосредствият проблем обаче е еврозоната.

Континентална Европа има много базови слабости, от бедната демография до силно задлъжнелите и склеротични пазари на труда. Тя обаче има и огромни политически грешки. Франция, Италия и Германия се въздържат от свързани с растежа структурни реформи. Еврозоната е определено уязвима към дефлацията заради настоятелността на Германия за прекалено фискални ограничения и нерешителността на ЕЦБ. Дори сега, при свиващи се икономики, Германия е все още обсебена от намаленията на дефицитите на всички правителства, докато противопоставянето й на монетарните облекчения означаваше, че ЕЦБ, за ужас на Драги, е направила далеч по-малко отколкото другите големи централни банки по отношение на количествените поощрения.

Дори и някога в това въобще да е имало логика, то сега вече няма смисъл. При свиването на бюджетите и опитите на ЕЦБ да убеди хората, че може да спре спадът на цените, потъване в дефлацията изглежда доста вероятно. Признаци на стрес започват да се появяват на пазарите и в политиката. Доходността по облигациите в Гърция рязко нарасна, докато подкрепата за лявата партия СИРИЗА нарасна. Франция и Германия си разменят риторични удари относно предложенията на Париж за нови бюджети.

Ако Европа иска да спре влошаването на икономиката си, тя ще трябва да спре саморазрушителното си поведение. ЕЦБ трябва да започне да купува държавни облигации. Канцлерът на Германия Ангела Мерсел трябва да позволи на Франция и Италия да намалят темпото на фискалните ограничения и да ускорят структурните реформи. Германия, която може да заема пари при отрицателен лихвен процент, може да харчи повече за строителството на инфраструктурата у дома.

Това ще помогне, но няма да е достатъчно. Наподобява първите години и провала на еврото, преди Драги да поеме ангажимент, когато половинчатите решения само захраниха кризата. Нужно е нещо радикално. Проблемът е, че европейското законодателство забранява много решения от учебниците като например изкупуването от ЕЦБ на новоемитирани чужди облигации. Най-добрата законна опция е да се съчетаят драматичното увеличение на инфраструктурните разходи с покупки на облигации от ЕЦБ. Така например Европейската инвестиционна банка може да стартира голяма експанзия (например 300 милиарда евро) в инвестиции, като например по-бързи международни железопътни линии или по-силно интегрирани електрически мрежи, и да събере пари, като издава облигации, които ЕЦБ може да купува на вторичния пазар. Друга възможност е да се редефинират правилата за дефицит на ЕС и да се изключат разходите за инвестиции, което би позволило на правителствата да имат бюджетни дефицити, като отново на този фон отзад ще стои ЕЦБ.

Зад всичко това стои проблемът с политическата воля. Меркел и Германия изглеждат готови да предприемат действия само когато единната валута е на ръба на катастрофа. В цяла Европа хората страдат. В Италия и в Испания младежката безработица е над 40%. Избирателите изляха гнева си върху установения ред по време на парламентарните европейски избори по-рано през лятото и получиха много малко промени. Още едно пропадане в пропастта ще тества тяхното търпение. Когато пък дефлацията захапе в челюстите си икономиката, ще бъде много трудно за промени. Времето на европейските лидери изтича.

По материали на световни информационни източници

Подготвена от отдел „Анализи валутни пазари", Бул Тренд Трейдър