"Заедно завинаги" от Ирина Чокоева

Двамата живееха сами в гората. Направиха я свой дом, когато загубиха своите родители, войната ги отне от тях. Те бяха Лей и брат ѝ. След тежката загуба, Лей беше загубила доверието си в хората, минаваха ден след ден, самотни и тъжни.

  Беше отдавна. Много отдавна, когато в едно слънчево утро, тя хвана братчето си за ръката и го отведе далеч, в най-дълбокото на гората. Усойна и мълчалива беше тази гора, тук не беше стъпвал човешки крак от векове. Мястото не я плашеше, напротив даваше ѝ спокойствие. Двамата се научиха  да живеят и да оцеляват сами в мълчаливата гора - тяхната гора. Беше им хубаво да скитат из нея, да гледат, как високо в небето се реят птици, да усещат вятъра в клоните на вековните дървета. Обичаха да лежат във високата трева и да гледат облаците, пътуващи по небето. Измислили си бяха цяла игра, мислено се качваха на някой облак и потегляха накъдето им видят очите. Накъдето ги отведеше собствената им фантазия. Беше хубаво. Много хубаво!

Един ден, братчето ѝ се разболя. Сестрата не знаеше какво да прави. Макар че познаваше много от лечебните билки, те не помогнаха. Не беше изминала и една седмица, когато момченцето се спомина. Всеки ден без малкото ѝ братче се превърна в изпитание за Лей. То ѝ беше единствената подкрепа и другар. Сега тя остана сама. Съвсем сама сред гората. Сама с мрачните си мисли и със спомена за щастливото семейство, което някога бе имала. Смътно помнеше образите на двамата си родители и гласовете им – бяха ѝ далечни и неясни като в мъгла. Момичето често сънуваше един и същи сън - кошмар, в който протяга с все сила  ръце към тях, но не може да ги достигне. Самотата я измъчваше, но не искаше да се върне в града при хората. Тя ги мразеше след това, което ѝ бяха причинили. Ненавиждаше хорската алчност, завист и жестокост. Войната беше първият грабител в живота ѝ, после Болестта ѝ отне, с лека ръка, най-свидното - малкото ѝ братче…

Денят беше свеж и прохладен. Слънчевите лъчи си проправяха път между клоните на дърветата и Лей усещаше, че този ден я очаква нещо ново и различно. То сякаш се беше скрило под листата на дъба и закачливо надничаше оттам. Докато се разхождаше в гората, тя усети нечие присъствие, затаи дъх и се скри в най-близкия храст, който видя. За нейна изненада храстът, в който се беше скрила, се оказа много бодлив и беше много неудобно да стои свита на кравай, любопитството ѝ нарасна, когато видя, че този, от когото се беше скрила, е шест-седем годишно момченце. Тя се изправи, бавно и внимателно се освободи от тръните, които се бяха набили в роклята ѝ, и се доближи до детето. Знаеше, че родителите му ще го търсят и това може да ѝ навлече неприятности, но любопитството ѝ надделя и тя поздрави момченцето, което за нейно учудване я прегърна, вместо да се изплаши от външния ѝ вид, както биха сторили повечето от връстниците му. По бузата на Лей се стече гореща сълза. Никой не я беше прегръщал от толкова време. Брат ѝ я бе прегърнал за сбогом преди смъртта си… Детенцето я погледна с големите си сини очи, които незнайно защо ѝ напомняха на звезди в ясна нощ – дълбоки и изпълнени с тайни. Лей се сети, че очите на брат й също приличаха на звезди, макар да бяха тъмнозелени. Когато се съвзе малко от връхлетелите я спомени, тя попита детето какво търси само в гората. Беше права, изгубило се и се скитало само, докато стигнало тук,  уплашено, гладно и много уморено. Тръгнаха заедно през поляните, обрасли с горски цветя и храсти. Два дни след това, родителите на момченцето стигнаха притеснени до гората и намериха детето си и Лей да плетат кошнички от птичи пера и тънки клонки. Първоначално  помислиха, че Лей е отмъкнала малчугана. Момченцето обясни, че тук го е довел един негов сън. Знаеха, че синът им е палаво и любопитно дете. Попитаха Лей защо живее сама в тази далечна и мрачна гора и след като момичето им разказа накратко историята си, те бяха трогнати. Предложиха ѝ да живее с тях. Първоначално Лей не беше съгласна, но след като детенцето силно и дълго настояваше да не се разделят, тя се съгласи.

По пътя към дома им, Лей обеща на детето, че ще бъдат заедно завинаги... Погледна към синьото небе и сякаш там, сред облаците, видя усмихнатото лице на своето братче.