"Мечтите се сбъдват" от Нелин Хиджаби

Слънцето още от сутринта подсказваше, че и този ден ще бъде душен. Морето бе на един хвърлей място, но въздухът не потрепваше, от време на време се усещаше соленият мирис на летния Мелтем…

 Не се мяркаха белите забрадки, листите на старата крива слива край синора не помръдваха. Жива душа нямаше на полето все още.Денят едва се раждаше… Едри житни класове бяха свели тежко главици, сякаш злато се лееше докъдето ти стигне окото.. Тази година бе благодатна.

Господ Бог се смили над нас и тази година…Тежки наляли зърно класове се разливаха като море докъдето ти стигне окото, въздухът натежал трепереше, надвиснал над селото, обггърнал полето в своята изпепеляваща сякаш последна прегръдка…

Улиците на малкото китно селце бяха пусти, от време на време притичваше по някое босоного дете. Усилен труд очакваше всички, време за жътва, нямаше време за губене. Тук- таме се виждаха как девойки или възрастни хора  шетаха из градинките. По сенките на улиците се криеха и почиваха на хлад по някое я коте, я куче, успяло да прескочи белия дувар. Птички кацнали по стрехите на червените покриви на белите варосани къщи, наредени като зърна на броеница, пееха своите песни, а дърветата, все още в зелени премени, простираха клоните тежко-тежко, сякаш да прегърнат в своите хлладни пазви китното селце...

 - Хайдееее…Диййй, де бре…!.

Чу се шум откъм обора, на последната къща, досами полето.  Оттам излезе стар човек, подкарал воловете си и на тях беше закачено рало. Той ги поведе бавно към една от нивите в края на селото…

Още не  беше стигнал до своето парче земя, когато един човек, нито стар, нито млад, го настигна, идеше откъм града...

-  Здравей, дядо Манчо! Накъде си се разбързал така? Ти сън не си спал...

-  Дал Бог добро, Стайко! Е как накъде, нивата не чака.. Ей, как са натежали облаците, нищо не се знае… Бог да е с нас! - прекръсти се дядо Манчо.

-  Ехх, така, така, дядо Манчо… Господ да помага!

-  Ти, накъде така, Стайко? Що не дойдеш с мен, виж ме, стар човек съм, пък и като има за мене, ще има и за тебе... - намигна дядо Манчо заговорнически.

Стайко не отговори… Наведе мълчаливо глава, заровил крак в прахта, докато се чудеше къде да си дене ръцете..

Нямаше нива, нямаше животни. Нищо си нямаше Стайко. Сам човек. Жена му почина миналото лято, без да му остави челяд... Скиташе немил-недраг по града.

Продаде всичко, пропи се...

Вече бяха стигнали нивата. Не се виждаше нито едно облаче. Слънцето безмилостно хвърляше лъчи, палеше пожари..

Докато си говореха, Манчо оправяше ралото. Стайко мина отпред. Хвана въжето и започна да води биволите. Манчо натискаше ралото, а Стайко водеше.

Стана пладне, пот се лееше от челата на двамата мъже, дядо Манчо дишаше все по-тежко, Стайко все така мълчалив само поглеждаше нагоре и отронваше по някоя-друга въздишка.

- Стайко, хайде момче,да си починем малко, а!? Какво ще речеш…

- Добре дядо Манчо, щом си рекъл, да починем…

- След малко ще дойдат щерката и жената... Ще сръбнем студена водица, ще похапнем, каквото дал Господ...

Стайко го послуша.

Подир малко в далечината откъм края на нивата се показа семейството на дядо Манчо. Баба Злата се клатупкаше едва-едва с писаната стомна в ръце, а Ането припкаше пред нея.. Красавица беше тя! Всички момци в село, по нея въздишаха! Мома за женене стана вече, а в сърцето още дете! Ането бе малката, като сестра я имаше Стайко и като сестра я пазеше, Велика, по-голямата бе неговата изгора..

Все към нея го теглеше сърцето! Очи-череши, снага-тънка топола! Две тежки плитки като зряла пшеница падаха върху белите момински ръце! Мома над момите беше Велика! Весела, засмяна чуруликаше като птиче, а като запееше, цяло село спираше нея да слуша… 

Дядо Манчо и Стайко се изправиха. Цялото поле вече се белееше от забрадките на момите...

Всеки работеше, а какви песни само се носеха, закачаха се младите, подвикваха... Шарени черги, писани стомни, под кривото дърво, в края на синора бяха насядали за почивка и някой залък, старите. Току от време на време, когато изправяха гръб за глътка водица разменяха по някоя дума и те, един говореше за работа, друг за неговите животни които продавал, трети как лисица му изяла две кокошки, четвърти за къртицата в градината… Едно момче, гологлаво и босо тичаше от другия край, право към Стайко..

-  Помогнете! Някой да помогне …

Стайко както седеше, без да отрони дума се изправи на нозе…Той стана и се отправи право към момчето.

- Какво има, момче...

- Рангел умира... да бързаме, помогни бате Стайко, моля те… няма кой…

Раната му беше дълбока. Сърпът се беше врязъл, кръвта изтичаше... Рангел паднал възнак едва дишаше...

Стайко събра сили, събра и мислите си… Беше минало толкова време, когато баща му го изпрати в града да учи, пък се навърташе около него, като се върна от големия  град с тапията, старият му баща все го наставляваше кое-как, макар неук, Доктора му викаха в село, помагаше и на хора, и на животни.

Работно и добро момче  беше Стайко. Изучи се, ожени се... На мома обаче не случи.

Искаха се с Велика, любиха се, вричаха се... Ама кога за града замина, Велика не го дочака, за Рангел се ожени, семейство създаде.. Не я почиташе много Рангел, очите на Велика помръкнаха, а песните ѝ бяха все едни такива тъжни…

 Друга на очи Стайко нямаше, пропи се, набързо с една вдовица го сватосаха да не очерни родата. А тя след година-две се спомина, от мъка ли, от що ли и челяд не му остави... Не се свърташе много в село Стайко, по града все тичаше, семейство си нямаше, сам човек- не е човек…

Слънцето пареше още повече, черната угар бе станала сякаш още  по-черна …

Тежеше въздухът, не се чуваше птичето, което до вчера извиваше глас, кацнало на кривото дърво край синора... Не се мяркаха бели забрадки в полето.

Погребваха Рангел

Писък разкъса тишината…

  Раждаше нов живот.

  Синът на Рангел…

 Синът на Велика! И неговият, от днес нататък, син...

 А морето, пееше своята песен за Велика, за Рангел, за Стайко... чак отвъд Балкана…