"Пътят на мечтите" от Йоана Василева

Емили отново бе потънала в мислите си. Колелата на влака изсвистяха, което значеше само едно. Влакът бе пристигнал на своята крайна дестинация, но Емили  все още се колебаеше. Тя беше оставила всичко зад гърба си – дома, приятелите и семейството, за да започне отначало и да даде шанс на мечтата си – да я преследва докрай. „Дали не правя поредната много глупава грешка в живота си“, размишляваше наум. „Или пък може би съвсем скоро ще съм най-щастливият човек на земята“, добави тя.

– Ехо? Закъснях ли? Като гледам, малко съм подранила – каза Радостта и седна на празната седалка срещу момичето, което бе застинало, заедно с всичко живо наоколо, сякаш с магическо заклинание. Наклони глава настрани, загледа се в нея и си помисли колко красива изглежда, когато е щастлива.

– Пфуу, пак се успах! – извика Тъгата няколко вълшебни секунди по-късно и се настани до възможно най-далечната седалка от тази на Радостта. Не бяха много големи приятели, затова само размениха остър поглед, придружен от кимане с глава.

– Ето ме и мен! Точно навреме, както винаги – усмихна се Любовта и се настани до Емили. Поогледа я за известно време и каза:– Просто вижте момичето. Този път мисля, че ще си заслужава, ако аз спечеля настроението ѝ. Усещам, че точно сега има нужда от мен.

– Да бе, сигурно – обади се току-що пристигналият Гняв и седна между Радостта и Тъгата. – Хората не се нуждаят от теб, ти само им объркваш животите. Пък и тези събрания са абсолютно ненужни. Все пак, всички знаем кой, наистина заслужава да спечели – добави той, посочвайки се с палци. Любовта само изсумтя и продължи да се взира във все още застиналата Емили, защото от всичко най-не обичаше да спори с Гнева.

– Не мислиш ли, че забравяш да включиш някого в уравнението? – изведнъж се появи Страхът, махна с ръка и плахо седна до Любовта.

– Стига сте се карали, – отсече рязко Радостта и продължи, – нека поне веднъж имаме честна и справедлива битка – който спечели, взима настроението на момичето до следващата ни среща, а останалите се омитат от тук, без да вдигат много шум. Разбрахме ли се?

– Да, добре – отговориха всички в един глас, но се усетиха различни тонове на недоволство и  разбирателство.

– Е, добре, в такъв случай само трябва да изчакаме нашият рефер – Безразличието – каза отново Радостта.

– Не са ли ти казвали, че много говориш? – заяде се Тъгата и се изплези.

– Тук съм, дано не сте ме чакали дълго – появи се Безразличието и облегна гръб на вратата на купето. – Да започваме! – извика то. – Но нека този път от Любовта – каза и се обърна към нея: – Е, Любов, кажи ни защо смяташ, че ти трябва да завладееш настроението на Емили.

Любовта си пое дълбоко въздух, изправи се и отговори:

– Смятам, че аз трябва да завладея настроението ѝ, защото всеки човек се нуждае от мен малко или много, но Емили има нужда от мен повече от всякога. Ако този път не спечеля настроението ѝ, тя никога повече няма да вярва в мен и скоро ще изчезна. А никоя душа не може без любов. – приключи тя и седна на мястото си.

– Благодарим ти. А сега е ред на... нека да помисля... на Гнева! Хайде, Гняв, кажи ни защо мислиш, че ти трябва да спечелиш.

– Аз не мисля, аз съм убеден, че ще спечеля – каза самодоволно гнева и се подсмихна.

– По същество, ако може – обади се плахо Страхът.

– Добре де, добре. Аз съм убеден, че ще спечеля, защото човек трябва да бъде реалист, а реалността никога не се харесва на хората. Никога не е това, което искат и това, което са очаквали. Затова аз, Гневът, съм с тях, за да овладеят това и да свикнат с него.

– Уау, сигурно преди да дойдеш си търсил в интернет умни думички и си ги наизустил – каза Любовта, надигайки вежди.

– Добре, следващият – намеси се Безразличието. – Страх, ти си на ход.

– Ами... – заекна той, – може ли днес да съм последен?

– Не, този път няма да се измъкнеш толкова лесно – ако веднага не кажеш защо мислиш, че трябва да спечелиш настроението на Емили, ще бъда принудена да те отстраня от надпреварата. – Като чу тези думи, Страхът се изправи и се залюля леко. Разтръска глава и промълви:

– Добре. Смятам, че аз трябва да съм днешният победител, защото човек трябва да се страхува от това, което му предстои – от провала, който е следствие на неговите решения. Така ще се научи.

– Това ли е? – каза Безразличието, а Страхът кимна в отговор. – Добре, Тъга, ти си на ред.

– Трябва аз да спечеля настроението на Емили, защото мисля най-доброто за хората. Затова как ще се чувстват накрая. А всички сме чували поговорката, че понякога ти е необходима тъгата, за да опознаеш щастието.

– Кратка и ясна както винаги. А сега остана само Радостта. Е, Радост, кажи ни защо искаш да си победителя на деня.

– Аз трябва да помогна на Емили, аз съм лекарството за всички хора. Аз изпълвам живота с усмивки, смях и хубави спомени, които са най-важните и се помнят вечно. Благодаря.

– Добре, дайте ми малко време да взема решението – каза Безразличието. – И победителят е... – продължи то след няколко минутки.

– Чакай, спри! – извика непознат глас, идващ отвън.

– Коя пък е тази? – попита Гневът, след като видя някой да се подава през прозореца.

– Аз съм Свободата – каза момиче със снежно бяло лице, покрито с широка усмивка. Косата ѝ беше вързана на висока опашка и беше облечена с най-обикновени дрехи. – И съм тук да поговоря с вас.

– Не приличаш на Свободата – обади се Безразличието.

– Това е така, защото в момента ме виждате в човешката ми форма. Но това не е от значение. Трябва да обмислите да прекратите тези „игри“. Замисляли ли сте се защо изобщо са ви нужни? Вие сте заблудени, съзнанията ви са замъглени от желанието за победа. Та, вие пропускате истинската и естествена красота на живота – свободната душа. Свободната душа е чиста и неподправена. Свободната душа е изпълнена с всички емоции – с всеки един от вас. А вие се надпреварвате за контрол над нея. Душата е най-безценното нещо от същността на човека.

Всички се спогледаха, но този път израженията им бяха еднакви – замислени. След момент се хванаха за ръце, вдигнаха глави нагоре и изчезнаха, сякаш никога не са били там. Свободата щракна с пръсти, съживявайки всичко живо, досега застинало, понесе се във въздуха и изчезна.

Емили разтърка очи, взе багажа си и слезе от влака. Погледна красивото розово небе. Слушаше песните на птичките и усещаше вятъра, галещ лицето ѝ.

– Ще успея! – извика уверено тя, усмихна се и тръгна по пътя на мечтите.