"Полярната мечка Белалина и нейното приключение" от Дюн Латуш

Тази вечер се прибрах късно от училище и бях много изморена. Вечерях набързо и си легнах. Сгушена в топлите завивки, засънувах чуден сън.

Бях полярна мечка на име Белалина. Живеех в Арктика, а моето семейство се готвеше за път. Трябваше да отидем на друго място, защото тук нямаше достатъчно риба, за да се изхраним. Това ми обясни майка ми и ние тръгнахме за Ледени, където живееха братовчедите на моя баща. Татко пък, ме успокои, че един от тях има дъщеря, която се казва Елина, но аз исках да се уверя сама. Освен това бях чула, че в Ледени има ловци, които искат да хващат бели мечки, но мен не ме беше страх.

Най-накрая всичко беше готово за път. Вървяхме сред гъстата мъгла и студа, който пронизваше и щипеше дори през козината ни. След няколко дена интензивно ходене, пристигнахме в Ледени. Там беше разкошно! Студът беше много по-мек от този в Арктика, а по средата на лагера имаше великолепен огън. Съвсем близо до него бяха оставили свободно място за нас и ние се настанихме. А в съседната палатка беше семейството на Елина. Татко много се радваше за това, а аз не чак толкова. Но след няколко месеца станахме приятелки с нея. През това време, нито един ловец не се появи, за да ни безпокои. Аз вече си мислех, че всичко това за ловците и белите мечки не е вярно. Но една вечер Елина дойде при мен и силно ме разтърси. До входа на лагера имаше ловец, който бързо се приближаваше право към нашата палатка. Докато се усетя, той ме грабна, завърза ме толкова здраво, че не можех да дишам. Пищях, съпротивлявах се, дърпах се, но напразно. Всички мечки бяха излезли от палатките и ме гледаха безпомощни и със съжаление. Мама и татко бяха ужасени. Скараха се с братовчедите ми и ги заплашиха, че няма да е добре за тях, ако не им помогнат да ме освободят. Аз през това време бях затворена в багажника на един голям камион. Мъчех се да се развържа, но не успявах. И аз бях много изплашена, защото шофьорът се готвеше да тръгне на път всеки момент. Така и стана. Потеглихме. Аз останах съвсем сама.

След няколко дни камионът спря пред огромна вила. До вилата имаше частна пързалка. Ловецът ме напъха в един голям хладилник близо до пързалката. В продължение на около седмица ловците, които явно живееха там, идваха и ме хранеха със сушена риба.

Точно на Бъдни вечер, единият от ловците дойде, извади ме от хладилника, вкара ме в една ужасна кутия и ме заведе в голямата вила. Вътре имаше празник. Бяха се събрали много хора. Ловецът си проправи път с мен и кутията и стигна до стаята на стопанина. Точно до нея имаше малък килер, където ме оставиха. Късно през нощта отново чух, че някой влиза в килерчето. Едър мъж ме извади от моята кутия, премести ме в друга, опакова я с червена подаръчна хартия, завърза я със златна панделка и написа „За Наташа“. След това ме остави под елхата. Разбрах, че явно аз съм подаръкът за това момиченце и зачаках.

Рано сутринта под елхата дойде малката Наташа. Тя започна да разопакова подаръците си. Най-накрая стигна и до кутията, в която бях аз. Щом я отвори, сините ѝ очи се ококориха. Момиченцето се зарадва, но беше и смаяно. Изтича до ловеца и започна да му обяснява, че много ме харесва, но няма как полярна мечка да живее в тяхната къща. Тя дълго разговаря с баща си, докато накрая той се съгласи с нея да ме върнат при семейството ми. Наташа много се зарадва. Аз също. Отидохме в стаята ѝ. Там тя завърза красива гривничка за лапичката ми като подарък от нея. След това си направихме снимка, която да ѝ остане за спомен от мен. След една прощална закуска ме качиха на самолет и след няколко часа вече бях при семейството си в Ледени. Всички бяхме безкрайно радостни и щастливи, защото отново бяхме заедно.

-  Ооооо, Белла, кученце сладко, престани да ме закачаш и да ме ближеш! Гъделичкаш ме по краката. Колко е часа? Вече е 8? Трябва да ставам, че вече съм закъсняла за училище! Но…, днес е Коледа. Никъде няма да ходя. Ах, какво е това? Колко странно! Когато си легнах, нямах гривна …