"Ло 15" от Александра Христова

Родих се в малка, изтърбушена барака. Имах двама братя и две сестри. Мама винаги беше изморена и ние трябваше да ѝ помагаме. И ние също бяхме изморени и доста често лягахме гладни. Живеехме в края на града, баща ни работеше в железницата и с парите, които получаваше, мама успяваше да купи брашно за половината месец и да плати електричеството.

Никога не бях получавала подарък, затова изключително много се изненадах, когато един слънчев ден открих малък сандък пред вратата, на който беше написано моето име. Извиках семейството си и още там, на прага, отворих сандъчето. Вътре открих раница с надпис „Избери си сила!“. В раницата имаше няколко бонбона с различни надписи: „Чувам звуци на 100 км“ , „Чета мислите на хората“, „Мога да спра времето“ и „Мога да летя“. Аз си избрах червения, който даваше силата да летя. Бързо го схрусках! Мммммм, беше шоколадов!

Още не бях преглътнала и две летящи кучета ме заобиколиха. Махайки с опашка, ме поздравиха :

-  Добре дошла, в супер отряда!

-  Супер отряд?!- повторих учудено.

Имах нужда да поседна. Кучетата набързо ми разказаха за своя отряд, който спасява невинни хора по света и се бори срещу злото. Слушах, недоумявайки аз какво общо имам с тях. Та аз бях едно хилаво момиче, с две дълги плитки, което можеше да шие, да плеви и да мечтае. Тогава кучетата ми споделиха, че техният водач вече е остарял, не може да реагира бързо, а без водач, те не могат да помогнат на никого. Избрали са мен, тъй като аз съм родена на същата дата и в същия час, като него. Само хора, които са родени на 15 април, в 10:27 ч., могат да членуват в този супер отряд. И още нещо много важно: хората задължително трябвало да са със смело сърце! Дали съм смела?! Охооо, естествено, никога не съм бягала от гъските, които ме поздравяват, съскайки, по пътя за училище;  нито пък се крия под масата, когато гръмотевици разрязват небосклона. И нито един шестокласник не ми е вземал стотинките за закуска, защото ритам много силно в кокалчетата.

-  Какво трябва да направя? – попитах, все още невярваща, какво ми се случва.

-  Лоли, ти и семейството ти, трябва да си съберете бързо багажа, след половин час трябва да сме тръгнали!

Речено-сторено. Какво ли имахме да събираме?! Нямахме повече от един резервен кат дрехи. Но как ли щяхме да пътуваме, с какво?! Не виждах никакво превозно средство на улицата. Кучетата сякаш прочетоха мислите ми.

-  Не се тревожи, всичко е готово. Ти вече можеш да летиш, само да разпериш ръце и ще се понесеш във въздуха, но твоите близки не могат, затова зад ъгъла ни чака кола. Ако сте готови, да тръгваме!

Тръпката от предстоящото пътуване вече ме бе завладяла! Представях си се като новия Супер герой, жената Котка, Батман… Нямах търпение да усетя вкуса на победата над злото! Вдигнах юмрук във въздуха и всички последвахме двете кучета.

Чакаше ни дълъг път, отправихме се към Британското царство. Колко сме пътували, не зная, дълго ли беше, кратко ли, пред погледа ми доста бързо се сменяха картини, минахме през долини и планини, през морета, докато в един момент, автомобилът спря.

  - Добре дошли в новия си дом! – каза едното куче и отвори вратата на една доста голяма къща.

Вътре беше топло и уютно. Изморени от пътя, се проснахме по леглата и веднага заспахме. Събуди ни пронизващият звън на аларма. Потърках очи, дааа, не сънувах, пред мен блестеше дисплей с искрящ надпис в червено „ТРЕВОГА“. Нямах време да си помисля какво означава това. Кучетата долетяха отнякъде, дегизирани в някакви костюми, и ми казаха, че трябва да тръгваме.

  - Хайде, през прозореца, разпери ръце, Лоли, и скачай!

Разперих ръце и скочих! Толкова е хубаво да летиш!!! Докато летяхме, кучетата ми обясниха какво се случва. Е, оказа се, че ще спасяваме света! Даже имах кодово име Ло15. Разбрах, че летим към една от големите банки в центъра на Британското царство. Злодей на име Джон разбил трезора, блокирал всички алармени системи и присвоил огромна сума пари, злато и авоари.

Прекрачих входа на банката и замръзнах. Не бях виждала толкова огромна зала! Имах нужда от няколко минути и няколко побутвания от страна на моите съотрядници, за да се окопитя и съвзема. Направих няколко стъпки, бавно и плахо. Всичко изглеждаше ужасно страшно! Трябваше да открием Джон, знаехме, че не е успял да напусне банката и се крие някъде, гушкайки чувала с пари и скъпоценности. Откъде го знаехме, не ме питайте, защото самата аз не зная. Как щяхме да го открием, та на мен щеше да ми е необходим цял ден, за да обиколя тази сграда…. Добре, можех  да летя…В този момент чух:

  - Лоли, зад тази колона се крие Джон!

  - Лоли, той мисли да скочи през прозореца! – допълни другото куче.

Погледнах ги озадачено. Как? Кой им каза? Откъде знаеха всичко това!?

  - Лоли, ние имаме допълнителни сили. Сещаш ли се за другите бонбони в раницата?! Можем да четем мислите на хората, да чуваме звуци…

  - Ето защо получавам отговор от вас на всеки мой въпрос, още преди да го задам.

Добре, да действаме, момчета!

Заобиколихме колоната и видяхме Джон, леко приклекнал в единия ъгъл, гушнал чувала. Хванах го за яката, кучетата го захапаха за панталона и летейки, го изкарахме навън. Джон, изобщо не беше послушен, въртеше се, опитваше се да се откопчи от схватката ни, но…, когато видя, че е в лапите на едно 13-годишно хилаво момиче и две летящи кучета, той се ококори и сякаш се парализира. Едното куче ми заповяда да го изритам, колкото мога по-силно. Послушах го.

   - Браво, Ло15! Джон, в момента, попадна точно, в килията на затвора.

  - Това пък как го направих!- възкликнах аз .

  - Ло15, не можем да ти разкрием всичко! Само ни вярвай, ние винаги ще сме до теб, ще ти помагаме и ще те закриляме! Все пак, ние сме един отряд!

Намигнах на своите нови приятели и осъзнах, че съм доста изморена. Че то било, доста напрягащо да спасяваш света! Най-накрая се прибрах, легнах на леглото и вече спокойна, че всичко е приключило, заспах дълбоко.

Колко съм спала, не зная, но се събудих ужасно гладна, със силно къркорещ корем. Скочих бързо от леглото, когато подуших аромата на палачинки. Мама ме посрещна с усмивка, намаза ми две палачинки и усмихната ми ги подаде. Мама се усмихваше и очите ѝ блестяха. Беше щастлива! Бяхме сити, спокойни, къщата беше удобна и уютна, как да не е щастлива! Набързо ѝ разказах за Джон и нашето премеждие. Тя силно ме прегърна и каза, че се гордее с мен!

Тъкмо се отпуснах на люлеещия се стол и отново прозвуча пронизителният звън на алармата. За секунди се появиха и моите летящи кучета и поехме към следващия случай.

Няма да ви досаждам и да ви разказвам за всяко зло, с което се сблъскахме, за всяка несправедливост, която трябваше да поправим, защото злото навсякъде по света е едно и също, само че има най-различни лица. Само ще ви кажа, че вече  изминаха 10 години  от срещата ми с Джон. Наградите, които получих, са много и стоят гордо строени като войници на лавицата над леглото ми. Но те не са ми толкова важни, важно е, че мога да помагам и че се чувствам щастлива, че мога да го правя.

И още нещо, ако попаднете в беда и няма кой да ви помогне, три пъти повторете моето кодово име Ло15 и аз ще долетя!