"Спирея" от колектив

Сутринта бе прохладна. Слънцето тъкмо изгря­ваше. Ерик стоеше на брега на морето и се взираше в жъл­то-розовите отблясъци на небето. Морето бе притихнало и само леки вълни галеха босите му крака. Мислите се лутаха в главата му и го правеха неспокоен. Очакваше най-верния си приятел – морето, да ги успокои. За трети ден сънуваше онова, същото – бурно море, силен вятър, малък дървен ко­раб, който се бори със свирепи вълни. Тъмнокос мъж, веро­ятно от племето - викинги, застанал на палубата, едвам се за­държа прав под напора на морската стихия, крещи неистово:

- Ерик, намери Спирея! Какво е Спирея? Или коя? – нищо не разбираше. Защо именно той и кой е този стра­нен мъж, защо е с кораб и какво е станало с него? Вяр­но, народът на Ерик беше морски. Здрави, силни ви­кинги са и, все пак, какъв беше този повтарящ се сън? Младото момче постоя още малко на брега и, когато не наме­ри отговорите, реши да се обърне към Астрид, старейшината на селото. Тя беше мъдра жена, много мъдра и много стара. Помнеше я цял живот все така беловласа, с големи сини очи, с блага усмивка, но с железен нрав. Тази жена винаги предиз­викваше у него респект, а и у всички други. Когато някой от селото объркваше посоката в живота си, тя го връщаше обра­тно в правия път. Мъдра беше и мъдро управляваше. Надява­ше се тя да може да разгадае сънищата му. Намери я в къщата ù в края на селото. Мъдрата Астрид беше седнала на столче и се припичаше на сутрешното слънце. Около нея обикаляха три малки дечица, нейните внуци, също синеоки като нея. Старата жена се усмихна на момчето и го подкани да седне:

- Сънуваш и не разбираш, нали?

- Нима ти знаеш?

- Да, чакам те от дълго време, от деня, в който сънува за първи път.

- Кой е той? – промълви Ерик – И какво е Спирея?

- Като всеки млад човек, бързаш – засмя се Астрид – всичко да разбереш сега, в тази минута. Нека първо ти обясня. Не винаги нашето село е било толкова сиво и бедно. Имаше времена, в които животът ни беше цветен, щастлив и богат. Благодарение на вълшебното цвете Спирея, което обграждаше селото ни, земята беше плодородна. Тя и море­то изхранваха хората. Синовете и дъщерите ни се трудеха с усмивка, защото бяха сигурни за домовете си, за децата си, за бъдещето си. Беше пълно с щастливи хора, които живееха волно и оставаха в селото. Твоят прадядо, този тъмнокос мъж от съня ти, също беше част от общността, изкарваше прехра­ната си с риболов. Семейството му беше сплотено. Казваше се Магнус. Един ден излезе на риболов с кораба си. Вечерта се прибра променен. Няколко дена по-късно ни разказа, че както ловил риба, изведнъж се появил страшен вятър, небето потъмняло и се появили гръмотевици. Високи и силни вълни започнали да мятат кораба. И когато прадядо ти вече мислел, че ще се сбогува с живота си, от дълбините на бушуващото море се появила красива жена, която с един жест укротила зловещата буря. Тя го погледнала право в очите, а Магнус останал без думи, не успял нищо да промълви, дори не по­мръднал, когато спасителката му изчезнала в морските дъл­бини. Корабът сам го отвел до брега. От този ден той стана мълчалив и замислен и често отиваше до брега и се взираше в хоризонта. Престана да излиза за риба. Лека-полека духът му се успокои и се върна старият Магнус. Помислихме си, че всичко е по старому, но след един месец морската жена се появи в селото ни – красива, но някак странна, с люспеста кожа и големи черни очи, със зелено-сини коси. Беше дошла да търси Магнус и да му разкрие любовта си. Но, клетата, не знаеше, че връзката на Магнус със семейството му беше здрава като корабно въже, придържащо кораба към пристана. Не мажеш да си представиш какви измерения имаше нейният гняв – обидена и унизена, тя разрушаваше всичко пред себе си и го превръщаше в пясък. Прекрасният цветен пояс от Спирея, обграждащ селото, бе изпепелен до основи. Прадядо ти се опитваше да спаси семейството си, а аз - да му помогна. В гнева си морската жена реши да прокълне прабаба ти, един­ствената пречка между тях, според нея, но аз с последни сили успях да я отблъсна и прокобата удари мен. Трябваше да се превърна в страшен дракон и никога да не живея с хората, никого да не обичам и никой да не ме обича. Но моите добри сили ме предпазиха, затова пък пострада най-близкият ми чо­век - моята внучка Фрида, която отглеждах, защото беше си­раче. За секунди се превърна в дракон - грозен, страшен и, в същото време, уплашен, незнаещ какво се случва. Бях убита от мъка, но трябваше да я спася. Дадох ù няколко семена от вълшебното цвете, които бях запазила, и ù казах да се скрие в планината. Докато аз спасявах Фрида, вещицата избяга в дълбините на морето. Прадядо ти беше гневен и реши да я проследи с кораба си и да я убие. От този ден нататък никой не го видя повече. От този ден селото посърна, стана сиво и мрачно. Астрид погледна Ерик замислено и продължи: Явно е дошло времето да победиш злото. Благодаря ти, Магнус, че ми помогна. – обърна се ту с благодарност към небето.

- Как да спася Фрида?

- Благодаря ти, момчето ми – каза Астрид, прегръщай­ки го.

- Как да я намеря?

- Утре, преди изгрев, тръгни към планината. След един ден ще стигнеш до кристалносиньо езеро. Около него ще за­бележиш красивото цвете Спирея, което расте вече само там. Ако неподходящият човек откъсне това цвете, то ще изсъхне в ръцете му. Само истинската любов може да го запази живо. Само тогава Фрида ще излезе от езерото и само тогава ще се развали проклятието. Сигурен ли се, че искаш да го направиш?

На следващия ден, рано сутринта, Ерик тръгна към планината. Чудеше се дали наистина той е Избраният. Не го плашеха нито студът, нито умората, нито неизвестното. Де­нят преваляше и вече се виждаха върховете на планината. Ерик видя ярка светлина над дърветата. Той се запъти към нея. Когато дърветата се разредиха, пред очите на момчето се появи чудна гледка. Езерото светеше, но не със собстве­на светлина, а със светлината на милиони светулки, летящи около цъфналите спиреи. Омагьосан, момъкът откъсна един ефирен цвят, и когато видя, че той не увяхва, а става още по-красив, разбра – че той е Избраният. Озърна се и извика:

- Фридааа, дошъл съм да те освободя!

Бавно-бавно от езерото се показаха две огромни сини очи, които с изненада погледнаха към живото цвете.

- Ти си, значи!

В този момент Ерик се наведе и целуна Фрида. Когато отвори очи, той видя, че от дракона няма и сле­да. Срещу него стоеше красива млада девойка, с огнена коса и яркосини очи, в които Ерик мигновено се влюби.

- Тръгни с мен, прекрасна Фрида! Трябва да спасим селото. Без да се замисли, Фрида хвана за ръка Ерик и двамата тръгнаха към дома.

***

Те стигнаха до селото. Посадиха и отгле­даха прекрасното цвете Спирея, което върна щас­тието на хората, направи живота отново светъл. Питате се какво стана после с Ерик и Фрида? Те се оже­ниха, живяха дълго и щастливо, а Астрид все още раз­казва тяхната история, заобиколена от правнуците им.