"Паячето Пепи" от Симона Василева

Недалеч оттук, малко на юг, на морето в Бургас, в един храст, точно на плажната ивица, скрито от жегата в клоните, си живее малко паяче. Казва се Пепи - с шест ръце, с пет очи, но бяло на цвят. Пепи обича своя дом. Никой не го безпокои. Има достатъчно здрави клони в храста, за да си оплете мрежа, на която да се закача по някоя мухичка от време на време.

И така му минаваха дните. Често поглеждаше през клоните на своя храст и виждаше как хората идват бели на плажната ивица, а си тръгват черни, изпечени от слънцето. Пепи много искаше да промени нещо във външния си вид и затова реши и той да отиде на плаж, за да си хване тен. 

Слънцето започна бавно да слиза от небето и да се скрива зад планините. Хората събираха своите кърпи и кремове против изгаряне, а децата ставаха от пясъка и тръгваха с кофи и лопатки под ръка. Пепи цял ден наблюдава хората какво си носят и затова реши да си направи списък с нужните неща, за да може утре и той да отиде на плаж. 

1.  Плажна чанта

2.  Топка за игра с приятел

3.  Чадър

Внимателно излезе от храста и стъпи върху хладния пясък. Започна лека-полека да върви към „капанчето”, построено на плажа. След пет минути стигна и видя, че върху бара в малка чашка има събрани няколко сгънати чадърчета, които слагаха за красота в мелбите и коктейлите. Паячето се усмихна – намери най-трудното нещо от списъка. Пусна дълга паяжина, по която започна да се изкачва с лекота, и за пет секунди вече се намери до чашата с чадърчета. Качи се върху нея и започна да си избира цвят.

- Жълто? - Не, ще се слива с пясъка и някой ще го настъпи. Синьо - не, ще привлече някоя птица и тя ще ми го вземе. А, розово, не! - то е за момичета. Зеленото ще бъде!

И така Пепи се сдоби с чадърче, което сложи върху гърба си и закрепи с малко паяжина. Докато слизаше от барплота, забеляза, че в един от процепите между дъските се е заклещило едно калпаче от жълъд. Това ще бъде неговата чанта! Веднага щом слезе, отиде до процепа, вмъкна се вътре, сграбчи с всичките си шест ръце калпачето и започна да дърпа колкото сила има. Дърпа, дърпа толкова силно, че едри капки пот избиха по лицето му. И изведнъж – ХОП! Калпачето излезе и Пепи падна назад с него. То беше страхотно за плажна чанта - голямо и удобно.

Започна да става тъмно и звездите се появиха в небето. Това не тревожеше Пепи, защото откри най-трудните неща от своя списък. Оставаше само топката. Той вървя доста дълго. Излезе от пясъка и влезе в Морската градина и за негово щастие това, което търсеше, беше точно пред него - голямо дърво липа. Около него бяха пръснати неразцъфнали топченца, паднали от клоните му. Пепи си избра едно и се отправи натоварен към своя дом. След като стигна, ги нареди на паяжината си и сладко-сладко заспа.

На сутринта се събуди рано, още в шест часа, защото нямаше никакво търпение и не можеше да губи нито минута повече. Изми си зъбите, събра си плажната чанта. Вътре сложи топката, капка роса за вода и сушени мушици за обяд. Взе чадърчето си на гърба и се отправи към морския бряг. Щом стигна мокрия пясък, заби чадърчето си, оправи си чантата и реши да се поразходи, за да разгледа съкровищата, които морето е изхвърлило предната вечер. Докато вървеше, намери една мидена бяла черупка, която беше три пъти по-голяма от него, и толкова много му хареса, че в петте му очи се появиха сълзи. Реши да я използва за лодка.

Не можеше да чака специална покана, затова изтича набързо да си вземе чантата, остави чадърчето и се качи в черупката лодка, като преди това малко я бутна във водата. Толкова много му хареса да се носи по вълните като пират, че забрави да следи за брега, и без да се усети, вече се намираше по средата на морето, без да знае накъде е брегът. Погледна уплашено наляво и надясно, но нищо не се виждаше, освен необятната шир. Тогава започна да плаче.

Милото паяче, никой не може да го чуе и да му помогне (дори аз, тъй като съм само разказвач).

Плака, плака, изплака си сълзите. Искаше да се върне у дома, при своята паяжинка, на своя пясък.

Изведнъж на повърхността забълбукаха балончета. Пепи спря да плаче. Сега го беше страх, защото можеше някой голям звяр - акула или кит - да се появи и да го изяде цял-целеничък.

- Какво си се разциврил, бе? До дъното се чуваш. – Товаморско животно спря да говори и огледа Пепи. - А-а-а, братовчеде, това ти ли си, бе? Какво се е случило?

Това всъщност беше морският паяк – Амаду, далечният братовчед на Пепи.

- Здравей, Амаду! Колко се радвам да те видя. Ще ми помогнеш ли? Искам у дома. - И той му разказа как се е озовал тук.

- Естествено, че ще ти помогна. Само стой тук! -и той се гмурна под водата.

Пепи отново остана сам в лодката под горещото слънце. След два часа Амаду се върна, но този път водеше и компания.

 - Това е Урсула. Най-бързата костенурка в морето. Тя ще те закара до брега за нула време. Само й кажи до кой от всичките.

- До Северния плаж на Бургас, ако може - каза срамежливо Пепи.

- Разбира се! -усмихна се Урсула. Хвана се за задната част на мидената черупкалодка и потеглиха с бясна скорост.

За две минути Пепи, Амаду и Урсула стигнаха брега, който беше пълен с хора.

- Много благодаря и на двама ви, че ме избавихте от сигурна смърт. В знак на благодарност ви подарявам моята топка от липа, за да си играете заедно под водата и да си спомняте за мен - каза Пепи.

- Всичко за моя братовчед! -каза Амаду и двамата се прегърнаха. – Довиждане!

- До нови срещи!

Урсула и Амаду се гмурнаха в морето и изчезнаха. А Пепи си придърпа лодката и започна да я влачи по брега.

Чадърчето обаче не беше на мястото, на което го беше оставил. Огледа се и видя, че се намира върху една от най-големите кули на пясъчен замък, който беше построен от едно момиченце с розов бански и неговата майка. Пепи прецени, че няма нужда от него, тъй като вече се беше превърнал от бяло паяче в черно.