"Приключения в зоопарка" от Теодора Тодорова

Днес със Слави бяхме решили да отидем на Зоопарк. Денят беше чудно слънчев. Хванахме автобуса и наблюдавахме уличните котета и кучета и колко много забързани хора има из уличките. Едни носеха торби с покупки, други бутаха колички с бебета, а трети бързаха сигурно за работа. Много скоро пристигнахме пред Зоопарка и си купихме билети от касата, както и храна, която беше специално за животните, и нетърпеливо влязохме навътре. Още в началото ни посрещнаха подскачащи пухкави зайчета, които нахранихме с моркови. Слави извади от раницата си фотоапарата, с който щяхме да снимаме всички интересни животинки. Вървяхме по една от пътечките, а там имаше щрауси, един язовец, голяма мечка гризли и хипопотам, който стоеше през цялото време с широко отворена уста. И двамата със Слави се чудехме защо го прави. Изведнъж чухме силен рев:

- Теди, знаеш ли какъв е този звук? – попита ме Слави.

- Не, не знам – малко уплашено му отговорих аз.

Видяхме лъв, който ръмжеше и крачеше из клетката си, а до него лежеше лъвицата с три малки лъвчета. Снимахме и тях и ги наблюдавахме с интерес известно време. На следващата клетка имаше два африкански слона, които се забавляваха. Те изсмукваха с дългите си хоботи вода, а след това я изстрелваха като пръскачка и взаимно се къпеха. Изглеждаше много весело и дълго време гледахме тяхната игра. Стигнахме до една беседка за почивка, а до нея имаше малка площадка с люлки и пързалки. Хапнахме си сандвичите, които си носехме, и решихме да поиграем там. Представяхме си, че пързалката е слон, който ни е качил на гърба си, а по хобота му можем да се спускаме надолу. Люлките пък бяха висящи лиани, на които се люлеехме, а катерушките -скали, които трябваше да изкатерим, за да стигнем върха и да гледаме отвисоко. След тази игра отново тръгнахме по пътечките, за да разглеждаме. Имаше лебеди, скачащи смешни маймунки, лисица, вълк, различни птици и още, и още интересни животинки, които запечатвахме на фотоапарата. Както се разхождахме измежду тях, аз изведнъж извиках:

- Виж, Слави, там има огромен купол. Това не е ли цирк?

- Не мога да повярвам, Теди! Това е истински цирк! – ахна и той.

Там наистина имаше много голяма шатра в сини и бели райета, а отпред на табелата й пишеше „ЗООПАРКОВ ЦИРК”. На входа се виеше дълга опашка от хора, които чакаха да си купят билет. Забързахме и ние със Слави. Нямаше как да изпуснем това забавление. Купихме си билетчета и влязохме навътре, а там видяхме наредени щандове с най-различни изкушения. На единия продаваха захарни памуци в различни цветове, шарени близалки и бастунчета, на друг - пуканки и сокове, на трети - балони с най-различни форми на животни. Чудехме се какво да си купим и ние. Слави взе кутия с пуканки и зелена близалка, а аз - розов захарен памук и сок. Решихме, че на тръгване ще си купим и балони. Седнахме на най-първия ред и зачакахме да започне представлението. Звучеше силна музика, а там, където беше завесата, се очертаваха различни силуети, които като се движеха, я мърдаха, и аз си помислих, че най-вероятно артистите бързат да се приготвят за представлението. Много скоро завесата се вдигна и водещият ни приветства:

-  Добре дошли на Зоопарковия цирк, малки, големи и още по-големи деца! Днес нашите артисти ще ви покажат своите интересни, забавни и загадъчни номера. А вие трябва много да се забавлявате. Сега ще ви представя нашия любим клоун Мишооооо!

Зад него бързо се стрелна клоунът, като носеше със себе си един кожен куфар, целият с бели точки. Имаше голям червен нос и шарена перука. Беше облечен с бяла блуза и панталон на зелени райета с жълти тиранти и огромни сини обувки. От куфара си извади големи оранжеви очила и многоцветен чадър. Изглеждаше толкова пъстър и забавен.

-Хей, малки и големи дечица, искате ли заедно да се повеселим? – попита клоунът.

-Даааа!!! – извикахме всички в публиката.

Тихомълком зад Мишо се появи едно бяло пуделче с парти шапка и голяма червена папионка. Кученцето силно излая, а клоунът подскочи с огромните си обувки, хукна стреснато да бяга, но се спъна и се изтупка по очи, като размаза червения си нос на земята. Очилата му изхвърчаха на една страна, а чадърът се отвори и го покри над главата, като голяма многоцветна шапка. Всички избухнахме в смях, а пуделчето излая още няколко пъти, прескочи Мишо като трамплин, избяга и се скри зад кулисите. Все така забавен, клоунът направи още няколко номера, като ни пръскаше с вода или ни подхвърляше различни топки и чакаше да му ги върнем.

След клоунът започнаха да се редуват едно по едно всички животни от зоопарка, които бяхме видели. Всяко от тях имаше различен номер, който да представи пред нас, публиката. Папагали и гълъби, които минаваха през обръчи или се катереха по малки стълбички. Маймунки с весели танци, лъвове, които прескачаха през огнени кълбета, слон, който играеше с топка, и още много други. Накрая на представлението водещият обяви, че следва една много загадъчна и впечатляваща игра с желаещи от публиката. На сцената се появи човек, но облечен като истински магьосник. Представи се като Маг Юнисъл и каза, че за номера му ще са му необходими двама желаещи да участват, но за целта те трябва да бъдат много, много безстрашни. Без дори за миг да се колебаем, двамата със Слави скочихме от столовете си и извикахме в един глас:

-  Нас, нас!!! Изберете нас!!!

Магьосникът ни посочи и ни каза да отидем при неговата асистентка, за да ни подготви за специалния си номер. И двамата се качихме на сцената, без дори да се замислим. Маг Юнисъл отвори един голям сандък, в който ние трябваше да влезем. Вътре той трябваше да ни покрие с вълшебно наметало и след изричане на неговите магични думи ние щяхме да изчезнем. Влязохме в сандъка и той ни заключи с голям катинар. Мен, честно казано, ме хвана малко страх, особено от тъмното вътре, но Слави ми прошепна тихо:

-  Не се бой, Теди, няма нищо страшно. Магьосникът знае какво прави. Това е просто номер.

И тогава аз станах по-смела и се усмихнах. Седяхме на пода на сандъка и аз напипах в тъмното една дръжка. Много ни беше любопитно за какво служи тя. Слави я дръпна и неочаквано пред нас се появиха едни дървени стълби.

- Виж, Теди, това е изход. Хайде да вървим, да видим какво има там долу – каза ми Слави.

-Сигурен ли си? Това може да е опасно – отвърнах му аз.

-Хайде де, може пък да се окаже страхотно ново приключение.

И тогава аз му повярвах и двамата заслизахме по стълбите. Озовахме се на едно невероятно място. Голяма стая, в която имаше старинно бюро, върху нея стоеше една дебела книга с картинка на вълшебно стъклено кълбо за желания, а до нея имаше малка стъклена пръчица. Беше ни много любопитно и затова започнахме да разлистваме страниците й. Когато отгърнахме първия лист, там пишеше с големи, красиви букви: „Вземете магическата пръчка, размахайте я насам-натам и изречете силно думите – Джим, джим бум!Бим, бим чики буки! Намислете си желание и то ще се сбъдне.”

Взех вълшебната пръчица, изрекох думите и без никакво колебание със затворени очи си пожелах да дойде при нас Пипи Дългото Чорапче. Та тя беше същият приключенец като нас със Слави и мечтаех да се срещнем и да се забавляваме заедно. Отворих очи и тя стоеше точно пред мен. Бях много щастлива да я видя, скочих към нея и я прегърнах. Не можех да повярвам, че е истинска. Слави мигаше ококорено с отворена уста и не можеше да изрече нищо.

-По-полека с прегръдките, ще ми развалиш плитките – каза весело Пипи.

-Съжалявам, просто съм чела за теб и много ми харесват твоите приключения, затова се радвам да те видя – отвърнах й аз.

- Оооо, сега е мой ред да си пожелая нещо – обади се Слави, малко обиден, че не му обръщахме внимание. – Предлагам тримата да отидем във Вила Вилекула и да се забавляваме заедно.

- Хммм, това никак не е лоша идея. Тъкмо ще ви запозная с Томи и Аника – каза Пипи.

Слави грабна пръчката, размаха я с вълшебните думи и след миг и тримата се озовахме пред Вила Вилекула. Вътре бяха Томи и Аника, които ни посрещнаха весело.

-Станахме петима приключенци. Колко забавно ще бъде само – плесна с ръце Пипи и ни попита дали някога сме се качвали на истински голям кораб, какъвто нейният баща има. И двамата със Слави й казахме, че сме били само на пиратска лодка, но никога на кораб.

 - Значи е решено! Отиваме! – каза  тя.

Естествено с нас дойде и г-н Нелсон, който през цялото време ни закачаше весело с неговите маймунджалъци. Стигнахме бързо и се качихме на кораба, който беше наистина огромен – голям колкото цял блок за живеене. Бащата на Пипи ни приветства с добре дошли и ни почерпи с бисквитки и портокалов сок. Каза ни да се забавляваме колкото си поискаме. А ние така и направихме. През цялото време Пипи ни разказваше какви забавления са си измисляли с Томи и Аника. Ние със Слави слушахме внимателно. Някои истории си ги спомняхме, а други не. После ние им разказвахме за нашите приключения, а те ни слушаха с голям интерес.

-  Ооо, страхотни истории си имате и вие! Сега корабът ще ни заведе на едно чудно място! Бях планирала да ходим там с Томи и Аника, но заедно с вас ще е още по-забавно – каза ни Пипи и всички нямахме търпение да видим мястото.

Скоро корабът пристигна и ние се озовахме на едно много красиво място. Представляваше дълбок тунел, пред който имаше табела „Нови добри приятели”. Стана ми много любопитно какво ли значеше това? Тръгнахме заедно напред, като оживено обсъждахме колко е интересно. Вътре в тунела видяхме, че е пълно с очертани ръце в най-различни цветове, като във всяка пишеше име.

-Какво ли означават тези ръце с имена? – попитах любопитно аз.

-Това са нарисувани длани на истински приятели. Тук всеки, който е очертал ръката си и е записал името си, обещава да бъде верен другар. Така е сигурно, че ще бъдат завинаги приятели – обясни ни Пипи, като ръкомахаше възторжено.

-Ехаа, ама това е много хубаво! Искам и аз да го направя – казах.

Пипи ми подаде цветни пастели и аз очертах ръката си на стената и записах името си. Слави ме последва и нарисува и своята, а след него бяха Пипи, Томи и Аника.

-  Е, това обещава, че ще бъдем приятели завинаги, нали? – извика Слави.

-  Дааа!!! - викнахме в един глас всички и се прегърнахме.

Затворих силно очи от щастие и когато ги отворих, със Слави отново стояхме на сцената на цирка и всички ни ръкопляскаха. Явно магьосникът Юнисъл ни беше извадил от сандъка, без да разберем и ние как.

Не мога да кажа дали всичко това беше истинско, или ние със Слави просто си го представяхме и силно вярвахме в магията, но по-важното беше, че много се забавлявахме.

Този разказ е част от шестия сборник „Приказни истории с БНР Бургас". Тя е резултат от шестото издание на конкурса „Създай книга с БНР Бургас". Авторите са на възраст от 5 до 18 години не само от България, но и от Българското училище „Иван Вазов“ в Париж, Франция.

Тази книга съдържа 55 прекрасни истории, разделени в три категории: приказки за най-малките, вълшебни приказки и приказки за доброто и прекрасното. Ще се радваме безкрайно, ако нашите книги ви вдъхновяват да продължавате да четете и да създавате нови, магични светове!