Ден без Фейсбук

Иван се събуди с някакво нервно усещане. Снощи не спа добре, защото не можа да си провери Фейсбука, след световния срив в глобалната мрежа. Скочи от леглото и докато с едната ръка зареждаше кафемашината, с другата отвори заветното приложение. И в този момент усети признаците на инфаркта. Нищо. Нито един нов пост, никакви съобщения в Месинджър... Тръгна да пише статус "Какво става, по дяволите", но не можа да го публикува. Болката вляво започна да се усилва. Реши да провери какво пишат по сайтовете, но не можа да се сети за нито един сайт. Той влизаше в тях само през Фейсбук.

Подтиснат и гневен излезе за работа. В асансьора се засече с комшията Гошо, който се развеждаше. Георги беше учудващо ведър и усмихнат. Похвали се, че снощи, като спрял Фейсбук, седнали, пили по една ракия с жена си и си поговорили. "Тя свестен човек се оказа, Ванка, няма да се развеждаме“, ентусиазирано сподели Гошо.

Това още повече ядоса Иван и му смачка настроението. Отиде на спирката, а там някакви хора си говореха. В смисъл - лично, очи в очи, не през видеовръзка. "Кой автобус чакате?", попита го чаровна брюнетка на средна възраст. Иван изсумтя нечленоразделно, обърна й гръб и си извади телефона. Кофти! Нямаше как да влезе във Фейсбук, за да отбегне комуникацията. "Аз съм за 12-ката, отивам на работа", продължаваше жената. Иван пак я загледа, хубава си беше, в нормална обстановка би я поканил на среща. Обаче... Нямаше как да влезе във Фейсбук и да я провери. Дали няма деца, кокер шпаньол и тарантула у тях. Дали харесва море или планина. Дали обича да чете или да ходи на кино. Тази несигурност изплаши Иван и той побягна. Бяга, докато спирката на остана в далечината.

Тъкмо стигна до офиса и видя как едно момиче се наведе и вдигна боклук от земята и… О, Боже! Изхвърли го в кошчето! Без да го снима и да напише гневен пост „Za kakvo pla6tame danaci! Sasipaha q taq darjava”. Болката вече обхващаше цялата му лява ръка и гърдите, въздухът му не достигаше. Влезе бързо в коридора и запали цигара. След като се успокои, се качи в асансьора и тръгна към офиса. Предвкусваше второто офисно кафе, което вървеше с коментари за Стефка, секретарката и нейните силиконови гърди, които снима и качва всеки ден; за противната булонка на Галя – счетоводителката, на която прави всеки ден албуми; за поредния пиянски статус на Стамат – шефът на логистиката и други подобни. Но за това, което завари Иван, нямаше кой да го подготви. Хората от офиса стояха по бюрата си и работеха. Тичаха с едни папки и работеха. Чертаеха и работеха… „Иване, след 10 минути съвещание в моя офис“, извика шефът му. „Ама как, няма ли да е онлайн“, смотолеви Иван. Но никой не му обърна внимание и всички хукнаха към офиса.

„Колеги, от сутринта сме свършили добра работа. Вече е в работна фаза проектът за портативно динамо, с което да произвеждаме електроенергия от крачките си, а колегите вече започнаха проучването за портативен акумулатор, с размерите на раница. Трябва да сме бързи, защото чух, че колегите от съседната сграда вече разработват репликатор, който да превръща биологичните отпадъци в храна. Представяте ли си?“, ентусиазирано говореше шефът им.

„Ама как, това само от сутринта ли?“, задъхано промълви Иван. Лявата му страна вече почти беше неподвижна, не му достигаше въздух. Успя да се довлече до терасата на офиса, където да се опита да подиша. Вкопчил се в перилата, той погледна надолу и видя десетки… Не, стотици хора, които разговаряха, смееха се (на дистанция), галеха улични кучета, водеха бизнес-разговори… Пред очите на Иван причерня и той се свлече на земята…

… Алармата му бясно го върна към реалността. Иван скочи от леглото, изпотен и треперещ и веднага хвана телефона. Отвори приложението и… отново беше онлайн. Лайкна набързо последната снимка на силиконовите гърди на секретарката и се зави да дремне още половин час. Спокоен, че неговият свят ще продължи да съществува…

Текстът е художествена интерпретация на събитията