Суперистория за баби, извънземни, бебета, котета и още нещо

- БУМ! ТРЯС! БУМ! БУУУУМ!

     Шумът идва от терасата, Мони отива да види какво става. Вижда огромен камък с вакуумни антени отвсякъде. Изведнъж камъкът се отваря. Фшшшшууууо... Отвътре излиза някакво странно същество.

     - Ааааааа!

     - Ааа?

     - Мяу!

     - Спокойно. Аз съм извънземно.

     - Мяу!

     - А това е моят домашен любимец – Суперкоте.

     - Котеее! Колко е сладко! А ти, ти приличаш на... Алф! Само че с по-малък нос.

     - Благодаря, с него сме добри приятели, ще го поздравя.

     - А как така знаеш български?

     - Е, та това е междугалактическият език. Ти не знаеш ли?

     - Как се казваш?

     - Ер Малка.

     Вратата на стаята се отваря с гръм и трясък и вътре влетява по-голямата сестра на Мони – Бо:

     - Какво става?! Защо крещиш?

     - Запознайте се, това е Ер Малка, а това е Бо.

     - Супер обеци! – възхищава се Бо, разглеждайки дългите обеци на извънземното.

     - Мерси! В тях са космическите ми кораби.

     - Как така? – учудват се момичетата в един глас.

     - Ами ето така...

     Ер Малка дръпва една от вакуумните антени и корабът се смалява до малко камъче, което извънземното взима и намушква на лявата си обеца. 

     - Еха! А от коя планета си? – заинтересува се Бо.

     - Ерхелми.

     - Къде е това? – пита Мони.

     - На кръстовището след Плутон, като завиеш вдясно, на около 6 светлинни години.

     - Аха. 

     - Цъка-цъка-цъка-цъка, дум-дум-дум.

     - Бързо, Ер Малка! Скрий се!

     Извънземното се пъхва в коша за играчки, след което и Суперкоте се шмугва вътре. Вратата на стаята изскърцва и се показва бабата на момичетата.

     - Шшшшт! Много сте шумни! Ще събудите сестра си! – шепти бабата.

     - Да, бабо. Съжаляваме... – свеждат глави момичетата.

     Бабата затваря тихо и излиза. 

     Цъка-цъка-цъка-цъка, дум-дум-дум.

     Стъпките спряха... Ер Малка, можеш да излезеш – съобщава Бо.

     - Ох, добре. Вече ми се схвана вратът.

     - Ъм... Ер Малка? Ще може ли да ни повозиш с космическия си кораб? – срамежливо моли Мони, играейки с пръстите си.

     - Добре, хайде! – казва Ер Малка, повеждайки ги към терасата.

     - Извънземното изнизва камъчето от обецата си и го поставя на пода, настъпва го и то се уголемява, връщайки си формата на кораб, и отворя врати.

     - Накъде? – застава пред комадното табло Ер Малка.

     - Към Слънцето! – извиква въодушевено Мони.

     - Забранен ми е достъпът дотам.

     - Тогава какво ще кажете за Париж? – предлага Бо.

     - Париж? В коя галактика е това? – замисля се Ер Малка.

     - Тук е, на тази планета. Малко на запад – упътва я Бо.

     Потеглят плавно, като перо духано от вятъра, извисявайки се над пухкавите облаци, чиито форми гадаят. Градовете сякаш им се усмихват.

     - Ето я Айфеловата кула! А това са Пиренеите! Пустинята Сахара! Атлантическият океан! Уааау! Амазонка! Вижте! Мачу Пикчу! Нова Зеландия! Вулканът Фуджи! Китайската стена! Еха!Тадж Махал! Египетските пирамиди!

     А ето го и нашето Черно море! Прибираме се...

     Кацат обратно на терасата и излизат от кораба. Влизат в стаята и Ер Малка се хвърля развълнувано на леглото:

     - Уау! Имате невероятна планета! Искам да я опозная! 

     През следващата седмица момичетата и Ер Малка много си играха. Тя им разказваше най-различни неща за космоса, а те на нея за Земята, която тя така обикна, че реши да я обиколи. 

     Момичетата се наложи да представят Суперкоте на баба си, понеже Ер Малка се подготвяше за околосветско пътешествие на Земята, на което нямаше да може да вземе домашния си любимец.

     Това позволи на Суперкоте и Супербеба, малката им сестричка, иначе наричана Дари, да станат неразделни – спяха заедно, играеха заедно,  ядяха заедно, пълзяха заедно, правеха бели заедно.

     И така неусетно времето мина. Ер Малка се сбогува с трите момичета и Суперкоте:

     - Момичета, оставям ви един от корабите си, за да се поразходите насам-натам из галактиката, докато ме няма. Но бъдете внимателни!

     - Обещаваме! Приятно пътешествие и се пази!

     Слънчева сутрин. Чува се бебешки рев. Бо и Мони отиват да проверят малката си сестричка. Влизайки вътре, виждат голяма дупка в стената! Супербеба реве, а Суперкоте го няма. Камъчето-кораб го няма. Баба им също я няма... 

     Вечер е. Момичетата лежат гушнати на спалнята и си разказват приказка, за да се успокоят:

     - ...и така, принцесата и принцът– 

     - Мяу!

     - С-суперкоте?! Не! Супербеба?! – споглеждат се каките.

     - Деца? – чува се от устата на бебето.

     - Б-бабо?

     - Вие ли сте? Говорех на котето, а то ми отговаря с вашия глас... Няма значение. Добре ли сте?

     - Да, бабо. Ще се оправим. А ти как, какво...

     - Големите ми момичета! Скоро ще се върна, само да се разбера с това коте... Всичко ще бъде наред! Ще ви пиша. Хайде, трябва да затварям. Коте, би ли спряло да предаваш, както и да го правиш?

     След няколко дни, докато каките си играят със Супербеба, изведнъж в ръцете на бебето се появява лист хартия, на който пише: 

     Много ми липсвате, деца! Как сте? Аз съм добре. Сега със Суперкоте сме на Халфи, много интересна планета. Първо кацнахме на половината, където вечно е нощ. Там се запознах с краля Хаос. Висок и слаб, с провиснала кожа на бръчки (не като моята, моята е много по-хубава) и дълга черна перелина. Той отговаря за подредбата на звездите. Обаче според него, те никога не са подредени, както и да ги намества, затова, като жена домакиня, ме помоли за помощ. Тази вечер може да погледнете през терасата как съм се справила, но не се надвесвайте, да не паднете! Храните ли се добре? Също, излизайте редовно на двора – да ви хване слънцето. Ако можехте мен да ме видите какъв тен съм направила... Дори сега със Суперкоте сме на един от плажовете на вечно слънчевата страна на планетата, на която дойдохме като награда за добрата ми подредба. Аз лежа и чета, а Суперкоте си играе, бягайки от вълните. Обаче утре ще опитам да се разбера със Суперкоте да подкара кораба, за да се прибера при вас.

     Прегръдки и пазете се, баба. 

     На следващата вечер, по време на импровизираната вечеря, приготвена основно от Бо, по Супербеба пристига още едно писмо:

     Деца, прибирам се! Като потеглихме от Халфи, се оказа, че сме тръгнали в грешната посока, но аз бях задрямала и Суперкоте ме събуди чак като ни свърши горивото... Трябваше да презаредим, затова се отправихме към най-близката газ станция. Тя беше на един метеорит наблизо. Като кацнахме, дойдоха да ни обслужат, казвайки: „Пластмаса или общ?“. Първоначално не разбрах какво питаха, но звучеше на нашия език. Оказва се, че ние хората, изхвърляме много отпадъци в космоса и за да се справят извънземните със замърсяването, са почнали да зареждат корабите си с нашите боклуци. Предпочетох пластмасата, защото не може да се разгражда и е по-мощна. Обслужването беше безплатно, всъщност дори искаха на нас да платят, защото така сме правели услуга на вселената, почиствайки я малко. Вече наближаваме нашата галактика, поне Суперкоте така ми каза. Прегръщам ви много, а съвсем скоро и наистина! 

     Баба

     - БУУМ! 

     - К-какво е това?! – скача от леглото Мони.

     - Да не е... баба! – вика Бо. 

     Двете момичета взимат още сънената си сестричка и изтичват на терасата. 

     Фшшшуууууо

     - Деца?

     - Бабо!

     Децата се стоварват върху баба си, която туко-що е излязла от кораба, и я прегръщат.

     - Хахаха, миличките ми! Нито дума за това на майка ви, нали? Ще бъде нашата малка тайна. 

     - Мхм! – през сълзи измънкват момичетата.

     - Мяу!

     Златни поля и червено слънце. Супербеба е яхнала Суперкоте и размахва лигавник. Двете препускат към залеза. Ихааа!

     Горещ следобед на село, въздухът трепти, жужат насекоми. Мони лежи в леглото и чете. Затваря книгата и отива на терасата.

Автори: Симона Славкова - 14 години

Божана Славкова - 15 години

НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ - гр. Бургас