"Да уловиш звезда" от Валентин Железов

     За пръв път забелязах, че звездите всъщност са много различни. Някои бяха малки, други големи, някои светеха с ярка жълта светлина, а други с приглушени, почти оранжеви цветове. Някой примигваха закачливо, а други не помръдваха поглед, вперен в мен. Питах се колко ли са далече, колко са големи в действителност и какво има на тях.

     Изведнъж една звездичка се откъсна и полетя към мен. „Падаща звезда“- помислих си и проследих полета ѝ. Но тя не спираше никъде по пътя си. Идваше все по-близо и по- близо, право над мен, точно към нашата градина. Всичко се случваше толкова бързо, че даже не успях да извикам мама, за да я покажа. Звездичката спря в клоните на ябълковото дърво, съвсем близо до мен. Настани се в основата на короната му и започна да премигва  непрекъснато, сякаш ме викаше. 

     Не чаках дълго, скочих от хамака и се втурнах към дървото. Бързо се покачих по него, но и тя се качи на по- високите клони. Последвах я, а тя закачливо се премести от другата страна на дървото. Искаше да си играем. И на мен ми беше забавно. Където и да я следвах, тя винаги се промушваше между клоните и се опитваше да се скрие между листата и неузрелите плодове. Престорих се на изморен и спрях. Тя обиколи отляво, надникна отдясно и се приближи много близо до мен. Тогава аз скочих изведнъж и я грабнах в ръце. Последва падане и удар в земята, но аз стисках звездичката щастлив от успеха си.

     Седнах на земята и бавно разтворих длани. Тя не отлетя. Светеше с ярка, мека светлина и топлеше ръцете ми. Беше кръгла, мека и гладка. Отвътре пулсираше ярка светлина, която ме омагьосваше. Не знаех какво да правя с нея. Издигнах длани нагоре, станах, завъртях се, сложих я на главата си, но тя не отлиташе. Занесох я при малкото конче, което татко лекуваше в амбулаторията си от няколко дни. Кончето не спеше, сякаш ни чакаше и потропваше нетърпеливо с копито. Сложих звездата на челото му и тя засия още по-ярко. Конче мое звездочело, приказен герой! Сложих му седлото, отвързах го и се метнах на гърба му. 

     И, о, чудото се случи! Кончето препусна лудо, прескочи високата ограда и полетяхме над заспалото село, над полето, над планината… Звездичката осветяваше пътя ни, вятърът свиреше в ушите ми, сърцето ми биеше лудо, не изпитвах никакъв страх, а радост от непознатото преживяване и приключение. Летяхме над  тъмнеещи полета, над градове и села с мъждукащи светлини, над заспали гори, високи планини, покрити със сняг, над някакво огромно море. Приземихме се за малко до красив водопад, където кончето дълго пи вода, а звездата се спусна да се окъпе в малкото езеро. То цялото засия от светлината и стана толкова прозрачно и чисто, че можех да видя дори големите сребърни риби в него. 

     После тя отново се върна на челото на кончето и полетяхме. Този път се издигнахме високо в небето, толкова високо, че земята под нас се превърна в едно малко, светло кълбо. Този път се изплаших не на шега. Страхувах се, че няма да мога да се върна у дома. Летяхме дълго, докато на хоризонта не се появиха бели облаци. Когато ги приближихме достатъчно, звездичката прошепна, че това са Небесните острови, които са нейният дом. Щом пристигнахме и кацнахме, бях изумен от красотата на тази гледка. Високи бели скали, тюркоазено море и бряг, потънал в зеленина. И някъде, от красивата палмова горичка пред нас, изненадан чух  гласа на мама:

     - Вале, Валенце, събуди се, миличък! Заспал си навън! Хайде да се прибираме вече!

     Какво прави мама на Небесния остров? Къде да се прибираме? Къде съм, какво става… Търках очи, в които вече не виждах и светлината на звездичката. Бях на хамака, в градината, а мама нежно се опитваше да ме събуди. Сънувал съм, сън е било. Нямам звезда, нямам конче, няма Небесни острови. Разочарован си легнах в леглото и дълго не можах да заспя. Пред очите ми се въртяха картините от невероятното преживяване.

     Помня този красив сън и до днес. Всяка лятна нощ лежа на хамака, гледам нощното небе и чакам моята звездичка. Защото и до днес не съм сигурен, сън ли беше това приключение, или реалност…