Още от пръв поглед, когато срещнеш Георги Димитров – Чубри от България, Ян льо Глаз от Франция и Стюърт Диксън от Шотландия, в ума ти възниква думата „пътешественици”. Съдбата събира кануна на Георги, саксофона на Ян и ударните инструменти на Стюърт в мечтания от толкова народи Истанбул. Там те свирят заедно с Василики Папагеоргиу, гръцка певица с корени от Мала Азия и всички заедно се възползваха от първото издание на фестивала на БНР „Етнофреш” за да посетят София.
На въпроса „на кой език се разбират” те всички отговарят, смеейки се, „на музикантски”, но ползват и английския, а на въпроса как са се срещнали, всички са съгласни, че основно хората се намират чрез приятели.
През зимата на 2014 година, се запознахме с Ян в София, разказва Чубри. – Организирахме един проект с отворен край наречен „Soulfia”. Заедно изнесохме няколко концерта с музиканти от различни националности – имаше българи, сириец, турчин, едно испанско момиче и един грък. Ян беше дошъл да се учи да свири българска музика на саксофона и взимаше уроци в Първомай. Той дойде случайно на мой концерт и след това се заговорихме за макама, това е музиката, която ни обединява. Още на следващия ден се срещнахме на импровизирана репетиция в градинката на Народния Театър. След това отидохме до Истанбул където свирихме с групата на Василики и там срещнахме Стюърт, с когото си допаднахме и решихме да създадем Мешкхане”.
Ян идва на Балканите, разбира се, заради музиката. След края на класическото си музикално образование, той търси нови усещания и когато чува един български саксофонист в Македония, решава да се премести в страната ни. При кого е взимал уроци в Първомай?
Всъщност беше в Градина, с Питър Войников, той е виртуоз, който свири на кларинет и на саксофон по сватби и кукерски празненства, в Широка Лъка свири хоро за близо 6 часа. Започнах да се интересувам от българската музика преди 6-7 години, посетих София и Пловдив, започнах да си създавам контакти за да намеря интересни изпълнители, запознах се с един преподавател по акордеон от Музикалната Академия, със саксофониста Трифон Трифонов.
Как Чубри се е срещнал с кануна, е, по неговите думи, „дълга история”:
През 2009 г. в местността Трите Чучура в Пирин се срещнах с Михал и Жулиен, от Израел и от Франция, които са доста известни из Европа, свирят етно (и Стюърт е бил с тях). Те заминаваха за Истанбул, тръгнах и аз. По улиците там канунът е често срещан и много ми хареса – по-нежен е като звук и се сработва лесно с вокал и други инструменти.
На въпроса към Стюърт, на чийто крак са привързани звънчета, как се е озовал в Истанбул, той отговаря, че космополитният град изобщо не е бил част от плана му.
Живеех си в Шотландия, после реших да отида да посвиря в Индия, върнах се и все исках да отида пак, стигнах до Истанбул, където останах.В този град има много възможности за свирене и за година и половина взимах уроци по тарамбука при Муса Ахмед, развил един нов стил и нови техники на свирене, които днес преобладават в Турция. Там и репетирах, защото с тарамбуката не е лесно за съседите.
Как се чувства една малоазийска гъркиня в днешна Турция?
Родих се и пораснах в Атина, но и двамата ми родители бяха бежанци от Смирна и винаги съм си мислила за онези места, отговаря Василики Папагеоргиу. – Харесвах източната музика и въпреки че следвах биология, бях влюбена в музиката и започнах да се уча да пея народни песни, едно цяло лято ходих по панаирите с Вангелис Сукас и след това през 1993 г. отидох до Истанбул с „Компания Ребетика”, защото корените ме теглеха натам и това го усетих много силно. Живея там 22 години, имам група, която се състои основно от гърци. Пея и на гръцки, и на турски, защото много от текстовете на тези песни са смесени.
Снимки: БНР
Разкъсана облачност
Предимно облачно
Мъгла
