Томас Фрам, един германец в България: Който съди прибързано, губи

От миналата седмица българите имат възможност да се погледнат в огледалото в опит да разберат себе си по-добре. Огледалото държи Томас Фрам – германски публицист, журналист и преводач, който през последните 15 години живя в България и чувства страната като своя втора родина. Германската публика дължи на преводача Фрам досега с най-значимите съвременни български романи. А от миналата седмица българската публика има възможност да се докосне до неговата книга „Двете половини на ореха. Един германец в България“, излязла на немски език през 2014 г.

Най-естественият първи въпрос към един перфектно говорещ български език германец е как България се е превърнала в неговата втора родина?

При мъжете няма много възможности, когато става дума за преместване в чужбина – причината е или жена, или работа. При мен беше първото – шегува се Фрам. – В България работих като кореспондент за германско радио, правех интервюта, които трябваше първо да дешифрирам, а след това и да преведа на немски език. И така през онези първи 3-4 интензивни радио години научих говоримия български език.

Първото впечатление от Томас Фрам е на един забавен и усмихнат човек. Такава е и книгата му – намигване и към германците, и към българите. Но и с голяма доза проникновение.

Преди да прочете книгата, читателят чужденец трябва да забрави всичко, което е научил за България, или смята, че знае за България. Бих посъветвал хората да не бързат с присъдите. Защото който съди прибързано, губи възможността да открие един нов свят, а България е пълна с непознати светове от античността, средновековието, годините след Освобождението, комунистическата ера, годините на прехода и т.н. Но, за да откриеш тези непознати светове, трябва да приемеш България без предразсъдъци и клишета – казва Томас Фрам.

Книгата му е опит да отговори именно на тези широко разпространени клишета, които съществуват в съзнанието на западния свят: България – най-верен съюзник на Съветския съюз, страна на ширеща се корупция, бедност и престъпност, родина на бедните просяци по улиците на западните метрополии. Томас Фрам и до днес не е намерил отговор на въпроса защо България продължава да бъде бяло петно в съзнанието на повечето западноевропейци.

В началото на книгата разказвам един анекдот, чийто автор е живеещият във Виена български писател Димитър Динев. На него му омръзнало да пояснява на всеки срещнат къде се намира България и за това си позволил следната гатанка: на север граничи с Румъния, на запад – със Сърбия, на юг с европейската част на Турция и с Гърция, а на изток – с Черно море. В отговор Динев получавал учудването на събеседниците си: „Но там няма нищо!” За мен няма логично обяснение, защо България е така непозната. За Германия може би единственият разумен отговор дава историята – България е единствената страна от бившия Източен блок, която не е била част от Германия или Австро-Унгария. Но има и нещо друго: българите, които живеят в Западна Европа, знаят езици, имат добро образование и не предизвикват медиен интерес, защото са добре интегрирани.

Въпреки тъжната констатация, Томас Фрам успява да запази усмивката на читателя със следните редове в книгата си: „На континент, издигнал лозунга на толерантността и прокламирал правата на човека е напълно разбираемо българи в чужбина да се обиждат, когато усетят, че едва ли не би трябвало да ги има, защото събеседниците им не могат да си спомнят за страната, от която идват. В такъв случай дори и кротки по характер хора могат да получат пристъп на патриотизъм и евентуално да споменат, че България е била държава през VII в., когато германците все още са се подвизавали в мечи кожи из пещерите.” А как изглеждаме ние 15 години сред пристигането на Томас Фрам в България?

Промяната е огромна и не съм сигурен, че българите я забелязват – казва авторът. – Преди 15 години в съзнанието на хората витаеше една нереална представа за западния свят, сравнима само с образите на болестно бълнуване. Това се дължеше, естествено, на 45-годишната изолация на страната. След това последваха мъчителните години на прехода с поредица разочарования, които донесоха известно отрезвяване. Западът, и по-специално Германия, продължават да се радват на възхищението на българите, но това няма нищо общо с онази нереална представа отпреди 15 години. Просто хората вече могат да пътуват свободно и да преценяват света през лични впечатления.