Писателят Стефан Цанев ще получи наградата „Икар” за изключителен принос в театралното изкуство. След номинацията от Съюза на артистите този месец, призът ще му бъде връчен на 27 март – Деня на театъра.

82-годишният Стефан Цанев е продуктивен драматург, от 1962 досега той е написал над 30 пиеси. Още по времето на тоталитаризма той задава съществени, често неудобни въпроси – за истината и лъжата, смисъла на живота, за националния ни характер и пътя ни като българи. Сред неговите персонажи са най-известните ни национални герои – апостолът на свободата Васил Левски и поетът-бунтовник Христо Ботев, загинали за освобождението ни от Османска власт. Те отстояват идеите си докрай, но се сблъскват с предателството, страха, егоизма и алчността, включително сред свои съратници по борба. Цанев особено цени трагедията си „Процесът против богомилите” – българските средновековни еретици, които в случая символизират несъгласието със системата и статуквото. Пиесата е писана, след като танковете на Варшавския договор смазват през 1968 „Пражката пролет” – демократичното надигане на чехословашкия народ.

Последната поставена творба на Цанев – „Цигуларката на Бога” е също предизвикателство, но по друг начин. Това е камерен моноспектакъл на актрисата Доротея Тончева, без външни ефекти, без „крими”, секс и дебелашки хумор. Писателят е удовлетворен от успеха на пиесата: Може час и половина да се говори на публиката за много сериозни неща, за живот, за смърт, за Бог, за изкуство, за високи идеали. Значи може, без да има сюжет, без да има убийства – каза писателят в интервю за програма „Хоризонт” на БНР. Има и още една нова творба, която не е поставена… Театърът е моята държава, споделя Цанев, и още: Мисля, че театърът е последното изкуство, което ще загине. И ако останат на планетата само двама души, със сигурност единият ще разиграва нещо пред другия.

Цанев обича да говори и за хората, с които работи – режисьорите и актьорите:

По-важното е, че тези момчета и момичета всяка вечер раздават душата си на зрителите. Аз ги наричам „светещи хора” – и те се надяват всяка вечер да запалят някаква светлинка в душите на хората, особено в това време на жесток и алчен прагматизъм. А успял ли е той самият да запали такава светлина в душите на зрителите? По-скоро да, смята писателят. Иначе не бих се занимавал. То е на приливи и отливи. Ту мислиш, че си запалил, ту се отчайваш, че няма никакъв смисъл.

Макар че, по думите му, живее в държавата „театър”, Цанев е човек с будно обществено чувство. Той вижда проблеми и в културата ни, и в цялата държава. Например нивото на политиците и държавниците, сред които има и хора без достатъчна подготовка:

Тука бедата на нашите държавници, не на всички, но на повечето, е в това, че те не са се готвели за това, те не са учили. Защо се срамуват от тази дума? За това нещо се учи. Не може да станеш държавник, да управляваш цяла държава, без да си управлявал един град.

Въпреки многото проблеми на обществото ни, Цанев запазва оптимизъм, преди всичко за хората у нас: Човека никога не можеш да го ограничиш с обстоятелствата. Най-нещастни са хората, които зависят от обстоятелствата. А за мисията на твореца в обществото, той каза пред Радио България преди време: При всеки въпрос поетът трябва да направи световен въпрос, иначе няма смисъл да го пише. Тревогите за действителността, в която живеем, присъстват по особен начин в творбата на Цанев, която предстои да бъде поставена – „Плач на ангел”. Става дума за един човек, който лежи в затвора 19 години, несправедливо осъден. Зад стените среща прекрасен приятел, който възпитава у него високи духовни качества.

И когато излиза навън, той не намира себе си и това, което е възпитано в него от оня старец и иска да се върне отново в затвора, където се чувства по-свободен, отколкото навън. Както старецът му е казал, „имай предвид, че навън има много по-несвободни хора, отколкото сме ние тука в затвора”. Така, с проблема за свободата на духа, който Стефан Цанев нееднократно е поставял, продължава засега творчеството на писателя.