Какво се случва с времето? Това в нас и това извън нас. Какво е времето изобщо – най-ценният ресурс, с който разполагаме; нещо, еднакво за всички, но ничие? То е пясъкът, който ни се изплъзва между пръстите, водата, която отмива и си тръгва, въздухът, който пречиства и съживява. Но пък дали времето не се стои единствено в своята дума и това, което ние влагаме в нея? Дали то не е измислено от нас, защото така отчаяно искаме да сложим етикет на онова, което уж върви редом с нас, а реално го няма? Не сме ли ние времето? Защото какво е тази или която и да било друга минута, седмица, година, ако не едно определение, с което си обясняваме къде се намираме в живота? Да махнем рамките на първия и последния ден – какво остава? Не оставаме ли пак ние? Ние, които имаме много повече от черно и бяло в нас, които имаме цветове, чиито багри преливат. Всичко е една непрестанна трансформация. Замислете се само същото това време, за което търсим дефиниция, колко бръчки оставя по лицето и душата, за да напомня не че него го има, а че ние сме тук и сме живи. Никой не знае какви вътрешни битки води другият. Не е и ясно за добро ли е това, че сме толкова сложни същества. Обаче всеки говори за времето – това в нас и това извън нас.
"Какво се случва" не направи изключение и също заговори за времето. Инспирирано от петото юбилейно издание на Националния литературен конкурс "Вие пишете, ние четем", предаването на програма "Христо Ботев" повдигна въпросите за това кога се завърта колелото на времето и кой е отговорен за обиколките, които прави. Събеседници бяха лауреатите в конкурса Димитрина Тоскова и Камелия Панайотова, които разсъждаваха именно над "Колелото на времето", както и организаторите на конкурса и членове на журито Симеон Аспарухов и Ива Спиридонова.
Те се обединиха около мисълта, че един човешки живот е мерна единица за време и макар човека в един момент вече да го няма – той успяваме да се запечата във времето със следата, която оставя. С изписания лист, който говори дори за времето, което повече няма да е негово. Неслучайно всички 243 разказа, които постъпват в редакцията на издателство "Библиотека България", са свързани с това как възприемаме и измерваме времето си, колко дълъг е всъщност човешкия живот и защо именно родовата памет е тази, която продължава концепцията за време.
"Човешките съдби са тези, които въртят колелото на времето – смята Димитрина Тоскова, носител на първа награда в конкурса. – Това, което изживяваме, е най-голямата мерна единица на нашето време."
Неслучайно нейният разказ е насочен именно към личните съдби и пътя на човека във времето.
От своя страна Камелия Панайотова разгръща в своя текст идеята за това как всъщност ставаме един безсмъртен човек, една безсмъртна ДНК, която продължава времето на рода. Според нея "времето се измерва не в мястото, а в правенето". Затова и макар най-голямото ни желание да е да спрем времето си, то всъщност преминава бързо и приятно само тогава, когато правим нещо със страст.
Ива Спиридонова е на мнение, че точно това, което спира времето ни, е всъщност нашето усещане за него. Думите пък са тези, чрез които можем да си пожелаем времето напред, чрез които можем и да се върнем назад, за да разкажем какво е било, а можем и да доведем време, което още не съществува.
И все пак човек е силен да устои на времето, когато е в безвремие с онзи, когото обича и който му отвръща със същата любов, смята Симеон Аспарухов:
"Любовта е онзи двигател, който насища времето ни със смисъл. Именно тя и защита времето вътре в нас."
Повече за това:
• зависи ли времето ни от това къде и с кого искаме да бъдем?
• има ли такова понятие като "изгубено време", или всъщност това са уроците на времето, които ни водят от един до друг етап в живота ни – трамплинът към днешния ден?
• в какво се изразява безпощадността на времето и кога сме претенциозни към него?
• какво означава да си "извън времето си"?
• и дилъри на време ли сме всъщност – за себе си и за другите?
Чуйте в звуковия файл.
